28 април: Първият космически турист се отправя към МКС
28 април: Първият космически турист се отправя към МКС / снимка: Guliver/Getty Images

1770 г. капитан Джеймс Кук на борда на кораба „Индевър” акостира в Австралия. Английският мореплавател, пътешественик и изследовател е откривател на множество, непознати дотогава за европейците, острови и територии.

През 1768 г. Британското адмиралтейство пристъпва към организация на южна тихоокеанска експедиция, като поводът за нея става наблюдението на преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето на 3 юни 1769 г. Наблюдението на Венера е само повод, а истинските причини за организирането на експедицията са откриването на т.нар. „Южен континент” и присъединяването на нови територии към Британската империя.

След Седемгодишната война Англия господства над атлантическите пътища и заема здрави позиции в Индийския океан. Франция обаче не се счита за окончателно победена по моретата. Остава Тихия океан, където през 1767 г. е изпратена френска експедиция под ръководството на Луи Антоан дьо Бугенвил и английското правителство е особено разтревожено от този факт. В същия район започват да проявяват активност и испанците, съюзници на французите.

Британското адмиралтейство се стреми да възпрепятства завоюването на нови земи от други морски държави и се опитва да създаде по тихоокеанските пътища английски опорни пунктове, които да способстват за установяване на британски контрол и над този океан. Несъмнено известна роля играе и надеждата за откриване на населен Южен континент или други обитаеми земи в умерената и тропическата зона на Тихия океан. Там се надяват да намерят злато, суровини и продукти, с които да се търгува в Англия или в нейните колонии.

След известно колебание от страна на Адмиралтейството кандидатурата на Джеймс Кук се приема без условия и той е назначен за капитан на тримачтовия кораб „Индевър”. Екипажът първоначално се състои от 98 души, включително 13 войници. „Индевър” е снабден с продоволствия за година и половина и въоръжен с 22 оръдия.

На 26 август 1768 г. корабът напуска Плимут, на 13 ноември пристига в Рио де Жанейро и на 7 декември отплава на юг. На 16 януари 1769 г. в югоизточната част на Огнена Земя Кук се укрива в залива Буен Сусесо, където неговите спътници слизат на брега и се срещат с местните жители. На 21 януари, след стихването на бурята „Индевър” продължава плаването си и на 13 април 1769 г. пристига на остров Таити.

От 8 октомври 1769 до 31 март 1770 г. Кук изследва бреговете на Нова Зеландия и доказва, че тя е съставена от два острова. На 1 април 1770 г. Кук напуска Нова Зеландия и взема курс на запад, но природата се разпорежда по друг начин и на 19 април „Индевър” достига до югоизточното крайбрежие на Австралия - нос Хикс, на 550 км северно от откритието на Абел Тасман. От там Кук продължава на север покрай брега и на 20 април открива залива Ботани Бей около който през 1788 г. възниква днешния град Сидни, пренесен малко след това на 8 км на север, около залива Порт Джексън.

От 20 април до 6 май 1770 г. експедицията прекарва в залива Ботани Бей, където на 28 април се провежда първата среща с местните жители. На 6 май „Индевър” вдига платна, същия ден е открит входа на залива Порт Джексън и продължава на север. На 13 май открива най-източната точка на Австралия - нос Байрон. На 23 май „Индевър“ заобикаля остров Фрейзър, зад него открива широкия залив Хървей, а на 26 май англичаните встъпват в пределите на Големия Бариерен риф.

1772 г. в Копенхаген жив е разчленен на четири части чрез разпъване 45-годишният граф Йохан Фридрих фон Струензе. Немец по произход и възпитание, той е личен лекар на слабоумния крал Кристиан VІІ.

Неговият баща, пастор по професия, е поканен да служи на датското правителство и достига званието суперинтендант в Шлезвиг-Холщайн. Синът, лекарят Струензе, през 1768 г. съпровожда в задгранично пътуване младия крал Кристиан VІІ. Многостранното образование, интелектът, дарованията и светските маниери скоро му спечелват добро положение в кралското семейство.

След връщане от пътешествието, Стреунзе започва бързо да се издига по стълбата на придворните длъжности и рангове, така че през 1770 г. в неговите ръце се оказва висшата държавна власт. Струензе се преместил да живее в кралския дворец и някъде по това време започва интимната му връзка с младата кралица Каролина Матилда, която има неограничено влияние върху слабоумния крал.

Граф Струензе получава пълномощно да издава от името на краля укази и рескрипти, уж предадени му от краля устно. Тези укази са скрепвани с печат от тайния кралски кабинет, шеф на който е самият Струензе, и имат силата на укази подписани от краля. Получавайки такава нечувана власт, графът се заема да управлява страната с безпримерна енергия и смелост. За две години той провежда около 600 мероприятия по реформиране на държавата.

В нощта на 17 януари 1772 г., след придворен бал, майката на краля, престолонаследникът и техни привърженици влизат в спалнята на краля, събуждат го и го принуждават да подпише подготвените от Гулберг укази за арести. Веднага след това Струензе и неговият главен сътрудник Брандт са арестувани и затворени в крепост, а кралицата Каролина Матилда е отведена в замъка Кронборг. Превратът е посрещнат в столицата с ликуване.

Назначена е специална комисия за следствие и съд над Струензе. Той веднага признава любовната си връзка с кралицата. Двамата с Брандт са осъдени на лишаване от чест и смърт заради ”престъпления против величествата". Арестуваната Каролина Матилда е разведена с крля и изгонена от страната. А нещастният Струензе е разчленен на четири части чрез разпъване.

1914 г. патентован е въздушният кондиционер, предназначен за поддържане на зададена температура и влажност в помещението, както и за филтриране на въздуха от прах. За първи път за климатика като изобретение става известно още през 1815 г., когато французинът Жан Шабанес патентова метод за кондициониране на въздушния поток и способа за регулиране на температурата в сградите.

Независимо от перспективната идея, нейното практическо приложение обаче е отложено във времето поради ниското развитие на техниката. Едва през 1902 г. в САЩ инженерът-изобретател Уилис Кариер сглобил първата в света промишлена хладилна машина за типографията в Ню Йорк. Тази първа климатична техника била предназначена не за създаване на приятна прохлада на работниците, а за борба с влажността, силно влошаваща качеството на печата.

Разбирайки всички плюсове на тази техника, скоро започнало масово инсталиране на климатици в театри и магазини. Отлично се ориентират и американските производители на техника. Например компанията General Electric, пуснала през 1929 г. първия стаен климатик, става родоначалник на всички съвременни климатици.

Тъй като в качеството на хладилен агент тогава се използва амоняк, чиито пари не са безопасни за човека, компресорът и кондензаторът на кондиционера са изнесени извън помещението откъм улицата. Едва през 1931 г., когато е синтезиран безопасният фреон, конструкторите събират всички възли и агрегати в един корпус. Така се появяват първите прозоречни климатици.

Макар американските компании да се стараят да са лидери в тази област, от края на 50-те години постепенно са измествани от японски компании. Именно японците първи изготвят сплит-системите (разделяне на външния и вътрешния блок на климатика).

С течение на времето климатиците стават все по-мощни и функционални, срокът за използването им се увеличава. Сега освен основната функция да охлаждат въздуха, те могат да го нагряват, да го йонизират, изсушават, вентилират и очистват, дори да увеличават съдържанието на кислород във въздуха.

1921 г. Хосе Раул Капабланка става третият световен шампион по шахмат. Често Капабланка е наричан „Моцарт на шахмата”. Сравнявали го с шахматна машина и го наричали още „Кубинска Фурия” и „Любимец на боговете”.

Знаменитият кубински шахматист има 680 официални срещи, от които печели 371, завършва наравно 262 и губи само 47 в целия си живот. Постигнатият резултат 502 точки от 680 възможни е 73,8% от максимума, с което Капабланка заема второ място в света за всички времена след Пол Морфи. На турнири и мачове изиграва 583 партии, от които 302 победи, 246 ремита и само 35 загуби.

Гениалността на Капабланка е забелязана в най-ранна детска възраст. Научава правилата на шахмата от своя баща, когото побеждава още на 4-годишна възраст. Записан е в Хаванския шахматен клуб, когато е на пет години. Големите играчи в този клуб така и не успяват да отнемат царицата от малкото момче. На 11 години Капабланка е вече един от най-силните шахматисти в Куба. Когато е едва 13-годишен побеждава шампиона на Куба Хуан Корсо след 4 победи, 3 загуби и 6 ремита.

През 1909 г., едва на 20 години, Капабланка печели мач срещу шампиона на САЩ Франк Маршал след като записва 8 победи, 1 загуба и 14 ремита. Маршал играе през 1907 г. мач за световната титла и по това време е един от най-силните шахматисти в света. По настояване на Маршал Капабланка играе в турнир в испанския курорт Сан Себастиан, проведен през 1911 г. Това е един от най-силните турнири за своето време, в който участват всички големи имена в шахмата с изключение на световния шампион Емануел Ласкер.

През 1911 г. Капабланка иска да играе срещу Ласкер в мач за световната титла. Ласкер приема предизвикателството, но поставя 17 условия. Капабланка не се съгласява с някои от тях и срещата не се играе.

През септември 1913 г. Капабланка си осигурява работа в Министерството на външните работи на Куба като посланик без портфейл, което е чест за страната му. Капабланка се изправя срещу Ласкер за пръв път през 1914 г. по време на турнир в Петербург. Капабланка повежда с 1,5 точки, но в края на състезанието е изтощен и отстъпва на брилянтното изпълнение на Ласкер във втората фаза на турнира. Капабланка завършва на второ място с 13 точки след Ласкер (13,5 т).

През 1920 г. Ласкер вижда, че Капабланка става много силен играч, и се отказва от световната си титла в негова полза. Капабланка отказва, защото иска да я спечели в мач срещу него, но Ласкер настоява самият той да бъде претендент за титлата. На 18 март 1921 г. в Хавана те се срещат в мач за титлата по регламент 12,5 точки или 8 победи от 24 партии. След 14-та партия Ласкер се признава за победен и Капабланка печели мача с 9:5 след 4 победи, 0 загуби и 10 ремита. Така на 28 април 1921 г. Хосе Раул Капабланка на 32 години става третият световен шампион по шахмат.

1932 г. започва използването на ваксина против жълта треска. Острото вирусно заболяване е наричано още Жълтия Джак, Черен бълвоч или Американска чума. И въпреки наличието на ефективна ваксина болестта продължава да е често срещано хеморагично заболяване в много страни и региони от Африка и Южна Америка.

В исторически план жълтата треска е причинител на няколко опустошителни епидемии. През 16 в. такива са избухвали в Италия, Франция, Испания и Англия. Смята се, че 300 000 души са починали от жълта треска в Испания през 19 в. През 1802 г. френски войници участващи в потушаването на хаитянската революция и около половината от армията загива от жълта треска. Редица огнища са регистрирани в Западното полукълбо през годините.

Научните изследвания проведени в началото на 20 в., включително и при доброволци водят до изучаването на болестта и откриването на начините на предаване на хората и разработването на ваксини и други превантивни средства.

През 1937 г. Макс Тайлър разработва ефикасна ваксина против жълта треска, която дава възможност за продължителен имунитет продължаващ до десет и повече години. Любопитен факт е, че в миналото, жълтата треска е била изследвана от няколко страни и като потенциално биологично оръжие.

1945 г. Бенито Мусолини и любовницата му Клара Петачи са екзекутирани от членове на италианската съпротива. В края на април 1945 г. календарът отброи последните дни на т. нар. Италианска социална република, управлявана от Бенито Мусолини като марионетка на германското военно командване. Цялата страна е обхваната от мощно антифашистко въстание, а от юг настъпват англо-американски войски на генерал Харолд Аликзандър.

Въстанието се ръководи от създадения преди повече от година Национален комитет за освобождение на Северна Италия (КНОСИ), в който участват пет партии - от комунистите до християндемократите. А командването на партизанските сили с над 200 000 бойци е поверено на главен партизански щаб начело с генерал Рафаеле Кадорна.

Към 25 април въстаниците установяват контрол над големите промишлени центрове Торино, Милано и Генуа и много други селища. Сутринта на същия ден, докато в Милано още се водят боеве, ядрото на КНОСИ се настанява в една училищна библиотека и поема временната власт в Северна Италия. Един от първите декрети на комитета гласи, че „членовете на фашисткото правителство, виновни за премахването на конституционните гаранции, отнемането на народните свободи, създаването на фашистки режим, компрометирането на страната и довеждането й до катастрофа, се наказват със смърт, а при по-леките случаи - с доживотен затвор”.

Актът е одобрен единодушно. В него не се споменава ничие име, но е ясно, че Мусолини не попада в категорията на „по-леките случаи”.

Дучето е в Милано още от 14 април. Чувствайки се предаден и изоставен от своите германски покровители, той отчаяно търси път за спасение. Негов емисар установява контакт с някои членове на КНОСИ. Членът на комитета Сандро Пертини, бъдещ президент на Италия, е категоричен: дучето трябва да признае поражението, да се предаде безусловно и да очаква присъдата, издадена му от народа. Безплодни са и опитите, пак чрез посредник, да подири убежище в Швейцария. Властите в Берн дават да се разбере, че не възразяват на идването на жени и деца, но в никакъв случай не могат да приемат фашистки главатари.

Оказал се в безизходица, следобед на 25 април Мусолини напуска Милано и с приближени се отправя на север. Следващия ден към него се присъединява и артистката Клара Петачи, която му е любовница от 1932 г. След перипетии двамата, както и други сподвижници на диктатора, се вливат в германска военна колона, която се изтегля по стръмно алпийско шосе. Никой не знае къде ще стигнат, както и че са навлезли в район, който се контролира от 52-ра ударна партизанска бригада „Луиджи Клеричи”. Нейн командир е граф Пиерлуиджи Белини деле Стеле.

Сутринта на 27 април колоната е спряна от партизански пост край селището Мусо. Партизаните са малко и затова се съгласяват да пропуснат германците (близо до границата те са разоръжени и пленени), като задържат пътуващите с тях италиански фашисти. При огледа на един от камионите партизанинът Джузепе Негри забелязва дремеща в ъгъла фигура в германска униформа.

На въпроса какъв е този човек, немски войници отговарят: „Пияница”. Негри повдига пелерината, за да разгледа лицето на „пияницата”, и веднага познава Мусолини. Дучето, неговата любовница и други фашисти са свалени от колите. Арестуваните са отведени в близкото планинско градче Донго, където е командването на 52-ра бригада. За по-сигурно Мусолини и Петачи са откарани в малкото село Бондзаниго. Там са настанени в дома на доверено селско семейство, лично познато на политкомисаря на бригадата Микеле Морети. За охрана са оставени двама партизани.

Новината за ареста на Мусолини и сподвижниците му незабавно е съобщена в Милано и главният партизански щаб решава да бъдат разстреляни без процес. Изпълнението на задачата е възложено на члена на щаба Валтер Аудизио и неговия помощник Алдо Лампреди.

Двамата тръгват с автомобил от Милано и със своя ескорт пристигат следобед в Донго. В сградата на кметството те се срещат с командира на 52-ра бригада „Педро” и неговите помощници. Аудизио им съобщава, че е натоварен да изпълни смъртната присъда над заловените фашисти. Преглеждат списъка на арестуваните и подбират 17 с най-високи рангове във фашистката йерархия, за да бъдат разстреляни.

Но Мусолини и Петачи се намират в Бондзаниго, на по-малко от час път от Донго. Въпреки мерките за скритост в близките селища вече се знае за залавянето на дучето. Поради това неговото докарване в Донго крие рискове по пътя, защото в околностите все още бродят малки въоръжени групи от фашистките милиции. Затова Аудизио решава фашисткият бос да бъде екзекутиран на място. Той се отправя към Бондзаниго с автомобил, в който освен него и шофьора са само помощникът му Лампреди и политкомисарят на 52-ра бригада Микеле Морети. Той им помага да преминат без проблеми през устроените от партизаните контролни постове. Накрая пристигат в селския дом, където Мусолини и Петачи са прекарали последната си нощ. „Пиетро” заповядва на двамата охраняващи ги партизани да предадат арестантите на Аудизио и малката група поема обратно.

Едва изминали един километър, Валерио нарежда на шофьора да спре. На идване той внимателно е оглеждал околността и за място на екзекуцията е избрал една оградена със зид овощна градина в местността, наричана от околните селяни Джулино ди Медзегра. Лампреди и шофьорът остават на пост в двете посоки на шосето, за да не допуснат нежелани свидетели, а Аудизио отвежда Мусолини до зида. Когато започва да му чете смъртната присъда, от колата слиза и Клара Петачи, изтичва до любимия си и въпреки предупрежденията не се отделя от него.

Валерио натиска спусъка, но изстрел не последва. Той дръпва затвора и пак натиска, но резултатът е същият. Мусолини стои като вцепенен и не прави никакъв опит да бяга или да реагира по какъвто и да е начин.

Вторият път засечка няма, следва кратък откос и дучето се свлича на колене. До него пада и Петачи, която в последния миг прави опит да го прикрие. Часът е 16.10 ч. на 28 април 1945 г.

Двамата партизани, охранявали Мусолини и любовницата му като живи, остават на пост край техните трупове, а полковник Валерио и спътниците му се връщат в Донго. Там наказателен партизански взвод екзекутира останалите обречени на смърт фашистки главатари. После техните трупове са натоварени на камион, за да бъдат откарани в Милано. Пътьом към тях са прибавени и телата на дучето и Петачи, взети от мястото на разстрела.

Късно през нощта на 28 срещу 29 април партизаните и техният зловещ товар пристигат в Милано, а сутринта Валтер Аудизио докладва за изпълнението на мисията. Генерал Рафаеле Кадорна лично приема и поздравява участниците в екзекуцията в Донго. Труповете на убитите са откарани на площад „Лорето” и окачени с главите надолу на скелето на местна бензиностанция. Символиката е трагична - на същото място на 10 август 1944 г. фашистите са оставили за назидание телата на 15 патриоти, разстреляни като заложници.

1952 г. Дуайт Айзенхауер се оттегля от поста Върховен главнокомандващ на НАТО. Айзенхауер се записва във Военната академия на САЩ в Уест Пойнт през юни 1911 г. и я завършва през 1915 г. До 1918 г. е пехотинец в различни бази в Тексас и Джорджия. В края на 20-те и началото на 30-те години кариерата му е в застой.

След японската атака в Пърл Харбър, Айзенхауер е назначен в генералния щаб във Вашингтон, където служи до юни 1942 г. Назначен е за заместник-командир на отбраната в Тихия океан, командвана от ген. Леонард Героу, а след това наследява Героу като началник на военната дивизия. После е помощник-началник щаба в дивизията за операциите, командвана от ген. Джордж К. Маршал. Поради близките си отношения с Маршал, който отдава заслуженото на дарбите му, Айзенхауер най-накрая получава по-отговорни служби.

През юни 1942 г. е назначен за командващ генерал на Европейския театър на операциите и е базиран в Лондон. През ноември е назначен също така за Главен командващ на Обединените експедиционни сили в Северно-Африканския театър на операциите. През февруари 1943 г. пълномощията му са разширени и вече обхващат Средиземноморския басейн и включват зоната на 8 Британска армия, командвана от генерал Бърнард Монтгомъри.

През ноември 1945 г. Айзенхауер е назначен за Председател на щабовете на армията на САЩ, а през декември е посочен за главнокомандващ на силите на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО).

След многото си военни успехи генерал Айзенхауер се връща в страната като герой. Не минава и много време, когато много негови поддръжници почват да го увещават да се захване с политическа кариера.

1969 г. Шарл де Гол подава оставка като президент на Франция, след като на референдум избирателите отхвърлят предложените от правителството реформи. Де Гол се оттегля от поста след като губи референдум за трансформиране на Сената в тяло със съвещателни функции.

Шарл Андре Жозеф Мари де Гол е роден на 22 ноември 1890 г. в Лил. Началото на военната му кариера съвпада са Първата световна война. След началото на Втората световна война участва в опитите да бъде спряно германското нашествие, след което заминава за Лондон, откъдето ръководи Свободните френски сили. След края на войната се включва в политиката, но не успява да наложи възгледите си и в средата на 50-те години формално излиза в пенсия.

Драматичният край на Четвъртата република през 1958 г. го връща на гребена на вълната. Де Гол става премиер и получава извънредни правомощия, за да се справи с кризите в Алжир и Индокитай. През септември референдум слага край на стария режим и подкрепя създаването на Петата република с нова конституция.

През декември Де Гол е избран за президент със 78% от гласовете. Основа на политиката му е сближаването с Германия, възстановяването на икономиката на страната, както и слагане край на конфликта в Алжир.

От средата на 60-те години популярността му започва да спада. Макар и да печели нов президентски мандат през 1965 г., това става едва на втори тур. Събитията от май 1968 г. нанасят сериозен удар по Де Гол и година по-късно той подава оставка.

1997 г. влиза в сила Конвенцията за химическите оръжия от 1993 г. за използване на химически оръжия. Още от 1947 г. Организацията на обединените нации е ангажирана активно с обсъждане на химическото и биологично оръжие. На практика всяка година Общото събрание на ООН приема резолюции по различните аспекти на този вид средство за поразяване.

В заключителната декларация на Парижката конференция, приета на 11 януари 1989 г. представителите на около 150 държави декларират стремежа си да забранят химическото оръжие. По пътя към създаването на Конвенцията през септември 1989 г. Австралия организира международна конференция.

Както всеки друг сериозно наболял въпрос, така и бъдещата Конвенция за забрана на химическите оръжия е предхождана от множество и продължителни международни преговори в рамките на Женевската конференция за разоръжаването и нейните предшественици.

Дългоочакваната конвенция е открита за подписване от 13 октомври 1993 г., което е сторено от около 160 държави. България слага подписа си на 13 януари 1993 г., след което следва и официалната ратификация на документа. Така страната става една от първите държави от Източна Европа, ратифицирала документа, и участва в работата на Подготвителния комитет за създаване на международна организация за забрана на химическите оръжия в Хага, Нидерландия.

2001 г. милионерът Денис Тито от САЩ става първият космически турист, пътувайки на руски космически кораб до Международната космическа станция. Самият Тито предпочита да бъде наричан „независим изследовател”, а не „турист”, откакто е изпълнил няколко научни експеримента в космоса.

Денис Тито винаги е имал интерес към космоса. Той има висше образование по астронавтика и аеронавтика, а освен това е работил и като учен за НАСА. Става кандидат на проект на пионерската компания МирКорп на Федералната космическа агенция, но космическа станция „Мир” е свалена от орбита и затова Тито се насочва към компания за космически туризъм „Спейс Адвенчърс”.

Под нейно ръководство лети на космически полет „Союз ТМ-32” на 28 април 2001 г. и прекарва почти осем денонощия в космоса, като прави 128 обиколки на Земята. Заплаща 20 млн. долара за пътуването.

Любопитен факт е, че днес се отбелязва Международният ден на левичарите. По данни на световната статистика около 10% от населението на Земята са левичари. В миналото руснаците имали особено отношение към левичарите. Забранявали им да дават показания в съда и ги смятали за живи дяволи. Според психолозите обаче, всички левичари притежават силен характер и мощен творчески потенциал.

Списъкът на известните личности, служили си с лявата ръка е дълъг: Юлий Цезар и Александър Македонски, Наполеон Бонапарт и Карл Велики, Уинстън Чърчил и Жана Д’Арк, Марк Твен, Леонардо да Винчи и Микеланджело, Бетовен, Сергей Рахманинов, Пол Макартни и Ринго Стар, Мерилин Монро, Робърт де Ниро. В тази група попадат дори четирима от последни президенти на САЩ - Роналд Рейгън, Джордж Буш старши, Бил Клинтън и Барак Обама.