26 април: Експлодира 4-ти реактор на атомната централа в Чернобил
26 април: Експлодира 4-ти реактор на атомната централа в Чернобил / снимка: Guliver/Getty Images

1336 г. Франческо Петрарка изкачва връх Ванту. Датата се счита за символичен рожден ден на алпинизма. Заедно с брат си и двама придружители Петрарка изкачва високия 1909 м връх. Доста по-късно той описва пътуването с в писмо до своя приятел Франческо Диониджи.

По това време не е обичайно да се изкачват планини само заради изживяването. Затова тази дата се смята за „рожден ден на алпинизма”, а самият Петрарка - за „баща на алпинизма”.

1903 г. създаден е футболен клуб „Атлетико” (Мадрид). Основателите са трима баски студенти, учещи в Мадрид. Наименованието не е случайно, като то е взаимствано от любимия отбор на създателите - „Атлетик Билбао”.

През 1904 г. тимът започва да се играе своите срещи с екипи в бяло и синьо, подобно на тима от Билбао. През 1911 г. обаче официалните цветове се променят на червено и бяло за фланелките.

Първото игрище на Атлетико е Ронда де Валекас, намиращ се в едноименния работнически квартал в южната част на Мадрид. През 1919 г. компанията, занимаваща се с подземната комуникационна система на града, купува земя в близост до Сюидад Университария, за да построи там стадион на тима. През 1921 г., „Атлетико” окончателно къса връзката си с „Атлетик Билбао”, а новият стадион, наречен „Метрополитано де Мадрид” вече е факт и притежава капацитет 35 800 места. Същият стадион е използван до 1966 г., след което отборът се премества на новият „Висенте Калдерон”.

През 20-те години „Атлетико” печели „Кампеонато дел Центро” три пъти, а също така са на два пъти подгласници в Купа на Краля, като по ирония на съдбата, техен съперник е „Атлетик Билбао”. През 1928 г., Дюшекчиите се присъединяват към Ла Лига, като в първия си сезон те са водени от Фред Пентланд. Само два сезона по-късно, отборът отпада в Сегунда дивисион. През 1934 г. те печелят промоция и отново се връщат в най-високото ниво на Испания.

Две години по-късно обаче, те отново трябва да се завърнат в Сегунда, но поради това, че „Реал Овиедо” не могат да вземат участие в първенството, тъй като стадионът им е разрушен по време на гражданската война, на „Атлетико” е даден шанс да играе плейоф срещу шампиона на втория ешелон Осасуна, който тима печели и запазва елитния си статут.

През 1939 г., когато Примера дивисион се възобновява, „Атлетико” се обединява с тима от Сарагоса „Авиасион Насионал”, а името на новият клуб е „Атлетико Авиасион Мадрид”. „Авиасион” е основан в началото на същата година от военни летци и се включва в Ла Лига, но много бързо получава забрана за участие от испанската футболна федерация. Единственият шанс да просъществува този отбор е обединението му с „Атлетико”, който клуб пък има нужда от нови попълнения, след като осем от играчите му са загинали по време на гражданската война в Испания.

Воден от легендарният треньор Рикардо Замора, „Атлетико Авиасион” печели титлата в Ла Лига още през първия сезон, а през 1941 г. я защитава. Най-влиятелният и харизматичен играч през този период е капитанът на тима Герман Гомес, който пристига в клуба през 1939 г., като преди това се е състезавал за „Расинг Сантандер”.

1933 г. е създадено Гестапо - официалната тайна полиция на Нацистка Германия. Името идва от съкращение на Гехайме Щаатсполицай (тайна държавна полиция).

По времето на този т.нар. Трети райх Гестапо изпълнява функциите на централната разузнавателна служба на Германия под върховното ръководство на СС. Управлява се от райхсзихерхайтсхауптамт и е смятана за родствена организация на Зихерхайтсдинст, както и за подотдел на Зихерхайтсполицай.

Отначало Гестапо е сформирано от вътрешния министър на Прусия Херман Гьоринг като доста скромен орган „Отдел 1А на пруската държавна полиция” с щат само от 50 служители, чиято основна задача се заключава в наблюдение и борба с политически противници. За ръководител на отдела е назначен Рудолф Дилс, а редиците му са попълнени с професионалисти от полицейските служби.

В началото на 1934 г. Гестапо преминава в компетенциите на райхсфюрера от СС Хайнрих Химлер. Подразделенията на политическата полиция в отделните провинции са централизирани в Берлин, като тясно са преплетени със структурите на СС. Подразделенията на криминалната и на политическата полиция са реорганизирани в единна полиция за сигурност - Sicherheitspolizei (Sipo), като за ръководител на главното управление е назначен Райнхард Хайдрих.

Непосредствено с противниците на нацисткия режим се занимава Отделение ІІ, чието ръководство е поверено на Хайнрих Мюлер. На 27 септември 1939 г. е образувано Главно управление по имперска сигурност (РХСА), като Гестапо влиза в състава му като ІV управление „Борба с противника-Гестапо” с ръководител отново Мюлер. Адолф Айхман е пряк подчинен на Мюлер и шеф на секция B4, която се занимава с евреите.

През март 1941 г. РСХА е реорганизирано, като ІV управление започва да се нарича „Изследване и борба с противника - управление на тайната държавна полиция” и в него са включени подразделения от СД. Едновременно с изменение на организационната структура на Гестапо се променя и числеността на служителите му. Ако през 1933 г. те са едва 50 души, то в 1935 г. Гестапо наброява 4200 служители, а в края на войната те нарастват над 40 000.

Функциите на Гестапо засягат разследването и борбата с „всички опасни за Райха тенденции”. Законът е променен по такъв начин, че да осигури легитимното функциониране на организацията при всички обстоятелства. Властта на Гестапо включва т.нар. шутцхафт - превантивно задържане, което дава право за вкарване в затвор или в концлагер без съдебно решение. При това арестуваното лице обикновено е принуждавано насилствено да подпише документ, че желае да бъде затворено.

1949 г. в Москва започва първата сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), на която са определени основните насоки в дейността на съвета. Това е главната икономическа организация на страните от социалистическата общност. В него се разработват основните направления на икономическото сътрудничество и интеграция между братските държави. Ето защо СИВ бил символ на социалистическата икономическа интеграция, неин главен щаб и съвместен колективен орган.

СИВ е създаден в резултат на стремежа на социалистическите страни да се организират за тясно икономическо сътрудничество. От 5 до 8 януари 1949 г. в Москва се състои съвещание на представителите на правителствата на България, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Като констатира, че в икономическо отношение тези страни са постигнали значителни успехи и са създадени условия за осъществяване на тясно сътрудничество между тях, съвещанието решава да се създаде Съвет за икономическа взаимопомощ на тези страни.

През февруари 1949 г. към СИВ се присъединява Албания, а през 1950 г. - ГДР. През април 1949 г. в Москва се състои първата сесия на СИВ. Тя потвърждава неговото създаване.

По-късно - на 12-ата сесия на СИВ (декември 1959 г.), е приет и неговият устав. С приемането на Устава нормативно е уредена организационно - правната основа на функционирането и бъдещото развитие на СИВ. На 14 декември 1959 г. страните членки на СИВ, подписват Конвенция за правоспособността, привилегиите и имунитетите на СИВ, която регламентира редица принципни въпроси, отнасящи се до статута на СИВ като международна организация.

Първоначално СИВ е образуван като организация само на европейските социалистически страни. През юни 1962 г. на 16-ата сесия Уставът на СИВ е изменен , като е предвидена възможността в СИВ да участват и неевропейски страни. През с.г. за член на СИВ е приета Монголия. По-късно - през 1972 г., за член на СИВ е приета и първата социалистическа страна от американския континент - Куба, а през 1978 г. и Виетнам.

Създаването на СИВ е обусловено от обективното развитие на икономиката на социалистическите страни. То е израз на посочената още от Ленин „тенденция към създаване на единно, регулирано по общ план от пролетариата на всички нации, световно стопанство като цяло, което се проявява съвсем ясно още при капитализма и безусловно подлежи на по-нататъшното развитие и пълно завършване при социализма”.

Създаването на СИВ е и колективен израз на противодействие на социалистическите държави на неправомерните действия на САЩ, Англия и другите капиталистически страни. В тогавашния период те започват да провеждат политика за прекъсване на икономическите връзки със социалистическите страни, чрез различни средства се стремят да ги подчинят в икономическо отношение.

1962 г. космическият кораб „Рейнджър 4” на НАСА се разбива в Луната. През август 1960 г. Планетарния програмен офис на Лабораторията за реактивно движение започва да проучва плановете за Маринър-Б - безпилотен космически апарат способен да осъществява голям брой мисии. Такъв многозадачен кораб с основни компоненти и научни инструменти комплектовани в модули обещава ниска цена за разработка.

През лятото на 1960 г. има увереност в НАСА, че Центавър може да бъде построен в срок. По-късно през годината обаче Атлас-Центавър започва да проявява проблеми. По време на първия тест през ноември процедурна грешка довежда до запалването само на един от двата двигателя. Незапаленото гориво експлодира, унищожавайки и двата двигателя. Само след още две експлозии същността на проблема е разбрана и той е коригиран.

Експлозиите отлагат тестовия полет на Атлас-Центавър от юни до декември и всички проекти свързани с ракетата са повлияни в негативен аспект. Освен това предсказаната товароподемност не отговоря на очакваната. Докато дизайна на лунните сонди Сървеър и марсианските Маринър Б е променен за да съвпадне с възможностите на ракетата друг проблем излиза на глава. А 1962 г. с изстрелването към Венера наближава. Ситуацията с Центавър прави този полет невъзможен и алтернативни мисии трябва да се планират за 1962 г., но НАСА все още се надява за изпращане на Маринър А към Венера през 1964 г.

Тъй като постепенно става ясно, че Атлас-Центавър няма да е готова за полет през 1962 г. Никс от щаба на НАСА и Шнайдермен от Лабораторията за реактивно движение се събират, за да дискутират проблема. А Шнайдерман разбира от лунни сонди Рейнджър. Накрая двамата стигат до извод, че космически апарат от класа на Рейнджър заслужава особено внимание.

На 28 август 1961 г. Лабораторията за реактивно движение одобрява мисия, която да лети с ракета Атлас-Аджена, базирана на лунния Рейнджър. Този космически апарат, наречен Маринър-Р, би носил 11 кг инструменти. Изстрелването през 1962 г. не би повлияло на графика на лунните сонди Рейнджър.

На 31 август 1961 г. са предприети три стъпки. Одобрен е проекта Маринър-Р, спрян е Маринър-А, а Маринър-Б е одобрен за полет към Марс или Венера през 1964 г. След по-малко от 11 месеца са построени два безпилотни кораба от типа Маринър-Р. Изстрелванията са насрочени за 22 юли и 27 август 1962 г.

Първият космически апарат обаче аварира поради проблеми по време на изстрелването. Вторият космически кораб за малко да претърпи нова катастрофа, но наземния екип коригира проблема по време на изстрелването и степента Аджена успешно се отделя от Атлас. Маринър-Р-2, вече наричан Маринър 2 поема своя дълъг и успешен път към Венера.

Успехът е необходим на всяка цена. Първите три лунни мисии на Рейнджър са провал, а Рейнджър 4 се разбива на невидимата страна на Луната без да изпрати научни данни. Тогава критиката по адрес на НАСА и нейната лунна и междупланетна програма вече е била достигнала до големи размери. Успехът на Маринър 2 обаче връща доверието в агенцията. Според администратора на НАСА Маринър 2 е „най-важния и възможно най-грандиозния научен проект до този момент”.

1986 г. 4-ти реактор на атомната електрическа централа в украйнския град Чернобил експлодира и се запалва. Тя предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия.

Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия са замърсени, а около 200 000 души са евакуирани от родните си места. Близо 60% от радиоактивните отпадъци падат на територията на Беларус. Заедно с аварията на АЕЦ „Фукушима” от 2011 г. са двете събития от ниво 7 по Международната скала за ядрени събития.

Строежът на централата е започнал през 1970 г. При настъпването на инцидента атомната централа разполага с четири атомни реактора, въведени в експлоатация съответно през 1977 г., 1978 г., 1981 г. и 1983 г. Реакторите на централата са от тип РБМК (реактор с висока мощност канален) и използват графитен забавител. Основната причина за използването на този тип реактори е, че те са били със значително по-висока мощност от еквивалентните реактори с воден забавител строени по това време.

Реакторите от тип РБМК са разработени след първите реактори от тип ВВЕР и до инцидента в Чернобил са смятани за един от най-надеждните типове реактори, строени на територията на СССР. Конструктивно предимство на тези реактори е, че те позволяват презареждане на реактора по време на работа (т.е. без спиране на производството за презареждане). Но се оказва, че в конструкцията на първото поколение реактори от тип РБМК има допуснати редица грешки, една от които е достатъчно сериозна, за да предизвика най-сериозната авария в историята на атомната енергетика.

Любопитен факт е, че три години преди аварията в Чернобил става авария с реактор от подобен тип (1-во поколение РБМК-1500) в Игналинската АЕЦ (Литва). Аварията в Игналина възниква при условия, които са до известна степен подобни с чернобилската авария - при работа на реактора на висока мощност сработва аварийната защита (с цел бързо понижаване на мощността на реактора), която поради същия конструктивен дефект вместо да понижи мощността на реактора, временно я повишава многократно, като довежда до изключително сериозна повреда в активната зона на реактора, но въпреки това игналинският РБМК оцелява.

Инцидентът в Игналина е бил известен на конструкторите на чернобилските реактори, тъй като се случва именно по време на строежа на 4-ти блок в Чернобил. Въпреки това обаче не са взети мерки за промяна на конструкцията на контролните пръти на реакторите от тип РБМК, тъй като се е считало, че причината за аварията в Игналина е била грешка на оператора.

След инцидента в Чернобил в конструкцията на реакторите от тип РБМК се внасят редица промени, които довеждат до т.нар. второ поколение реактори РБМК. При тези реактори е невъзможно да се достигне положителен коефициент на реакцията, което означава, че при тези реактори е невъзможно да се повторят процесите довели до аварията в Чернобил.

На 26 април на 4-ти реактор се провежда учение на персонала за спиране на реактора при затруднени условия, както и тестване на самозахранваща система. Имитира се авария в електросистемата на Украйна, при която реакторът и неговото управление не получават ток отвън. Въртящият се по инерция вал на турбината би трябвало да произвежда ток още няколко часа, достатъчен за собствените нужди на реактора. През това време персоналът трябва да спре реактора.

Мощността на реактора е намалена на 1000 MW вместо обичайните за него 3200 MW, за да се осигури безопасно протичане на тренировката. На практика изходната мощност пада до 30 MW, което позволява увеличаване на концентрацията на поглъщащия неутрони ксенон-135, който е продукт на делене от ядрата на уран-235 и се натрупва в активната зона нa реактора при намаляване на мощността.

При опит да се възстановят желаните първоначално 1000 MW, концентрацията на ксенон-135 ограничава мощността до около 200 MW. За да се компенсира въведената отрицателна реактивност от натрупания ксенон-135, контролните прътове, служещи за регулиране на скоростта на верижната реакция на делене, са извадени от активната зона на реактора над допустимата височина според инструкциите за безопасност.

Тъй като циркулацията на охлаждащата вода в реактора била намалена, охладителят се нагрява много бързо до степен на кипене и образувал парни джобове в тръбите които го пренасят. Една от особеностите на графитния реактор РБМК е големият положителен температурен коефициент на реактивност (мощностен и паров), което означава, че мощността на реактора расте с увеличаване на концентрацията на парата. Тъй като произвежданата от реактора мощност бързо се увеличавала, операторите се опитали да спрат реактора като наредили аварийно ръчно спиране, което означава бързо и пълно вкарване на контролните пръти в зоната на реактора.

Обаче, поради бавната скорост на механизма, задвижващ прътите, графитните върхове на прътите и временното изместване на охладителя, тези действия на практика ускоряват реакцията. В рамките на няколко секунди мощността на реактора скача до около 30 000 MW, т.е. 10 пъти повече от мощността в нормален режим. Прътите с ядрено гориво започват да се топят, а налягането на парата бързо се увеличава и предизвиква голяма експлозия.

Тази експлозия изхвърля и разрушава капака на реактора, тежащ 1200 тона, счупвайки охладителните тръби и разрушавайки част от покрива. Когато въздухът влиза в съприкосновение с графитния забавител от вътрешността на реактора, графитът се запалва. По-голямата част от последвалото радиоактивно замърсяване е резултат от огъня, който разпръсква радиоактивните частици в атмосферата.

Веднага са хоспитализирани 213 души, от които умират 31 (28 от тях умират от остра лъчева болест). Повечето са били пожарникари и работници по сигурността, опитващи се да овладеят аварията. От зоната на инцидента са евакуирани общо 135 000 души, в това число и 45 000 от съседния град Припят.

Основна причина за аварията е човешкият фактор. Счита се, че процедурните нарушения са спомогнали за инцидента. Едно от тях е недостатъчна комуникация между операторите и служителите, отговарящи за безопасността. По-късно става известно, че голяма част от информацията за работата на реакторите е била обявена за военна тайна и засекретена. Включително и фактът, че този тип реактори при липса на добро охлаждане увеличават мощността си. Станалата авария с частично разтопяване на активната зона е била укрита, вместо да се анализира и доведе до знанието на персонала, за да не се повтори.

За провеждането на тренировката в конструкцията на централата са били внесени самоволно неодобрени и недокументирани изменения. При проектирането на атомните реактори се предвижда и т.нар. „максимална проектна авария”. За случай на такава е било предвидено автоматично да се отворят големи кранове и реакторът да се залее с вода от специално за целта водохранилище. Но тази автоматика е била изключена - да не би да се включи „погрешно” при тренировката, а операторите не са знаели за това.

Не само електрическите връзки на автоматиката са отстранени, а и механическата връзка между електродвигателите и валовете на крановете. Затова дори и с управляващите бутони, разположени върху крановете, не е можело те да се отворят. В крайна сметка тези предвидени от проектантите кранове са отворени с цената на човешки живот - слезли са хора и са направили необходимите за ръчно отваряне няколко хиляди завъртания на ръчката, ясно съзнавайки, че през това време получават смъртоносна доза радиация.

Битката за овладяването на аварията, и предпазването от появата на втори взрив с мощност от над 5 мегатона, който би залял цяла Европа с радиоактивен прах, така както е залят сега Припят, е струвала на СССР 18 млрд. тогавашни долара (приблизително 50 млрд. днешни), изсипани за по-малко от шест месеца. Това, комбинирано с последвалия срив на цените на нефта на международния пазар (цената пада на 1/3), създава сериозна дупка в бюджета и началото на тежка икономическа криза в СССР.

1999 г. хиляди компютри в света са поразени от компютърния вирус „Чернобил”. Вирусът е известен и като CIH (ЧИХ) - по инициалите на създателя му - 25-годишния Чън Ин-Хао, арестуван скоро след атакта от тайванските власти. Впоследствие той така и не е подведен под съдебна отговорност. Програмистът публично се разкайва и обещава да се заеме с „лекуване” на пострадалите компютри.

Хао измислил електронния червей, докато учел в последния курс на технологическия институт в Тайчжун през 1998 г. Заразата прониква в компютъра чрез Интернет, електронната поща и дисковете с програмни продукти. Вирусът се крие в други програми, а после в точно подбрания момент се взривява така наречената логическа бомба. Той се активира на определената дата, изтрива съдържанието на харддиска и поврежда апаратната част на компютъра.

Дълго време CIH е считан за един от най-опасните и разрушителни вируси, създавани някога. Заразява .exe-файлове под Windows 95, 98 и ME и може да остане резидентен в паметта на компютъра, продължавайки да заразява други .exe-файлове. При стартирането му се показва черен прозорец за много кратък период от време, след което се стартира вируса и създава файл cmss.exe в папката на Windows.

След изключването на вируса предизвиква промяна в кода на BIOS и при следващо стартиране някои компоненти на компютъра (най често процесора) започват да работят на честоти няколко пъти по високи от стандартните, което може да доведе до непоправими щети върху хардуера. На практика веднъж инсталиран вируса не може да се премахне от компютъра, тъй като операционната система го приема за повреден сектор върху диска и го игнорира.