31 януари: Президентът Труман подписва заповед за създаване на водородна бомба
31 януари: Президентът Труман подписва заповед за създаване на водородна бомба / снимка: Guliver/Getty Images

1606 г. екзекутиран е Гай Фокс. Той е участник в група католически заговорници, планирали да взривят британския парламент заедно с краля Джеймс І. Участниците в т.нар. „Барутен заговор” са арестувани на 5 ноември.

В края на 16 в. и началото на 17 в. Англия е управлявана от яростната протестантка кралица Елизабет I, подложила на жестоки гонения католиците. След нейната смърт през 1603 г. тронът е зает от Джеймс I, син на Мария Стюарт, екзекутирана по заповед на Елизабет 15 години преди това.

Английските католици се надяват на промени в законите и отменяне на наложените върху тях ограничения от страна кралицата. Джеймс обаче не бърза да промени установения ред от Елизабет и това довежда до идеята на група млади англичани кралят да бъде премахнат.

Първоначалната идея е на Робърт Кейтсби, който предлага да взривят сградата на Парламента при посещението на крал Джеймс I и неговото семейство (кралица Анна и синът Хенри) на 5 ноември 1605 г. Така шансът да бъде убит кралят, неговият наследник и голяма част от членовете на Парламента става голям.

Заговорниците се подготвят старателно. Те прокопават тунел в изоставено подземие на Камарата на лордовете. После от лондонския район Ламбет съумяват да превозят по Темза и да скрият в подземията 36 бъчви с барут, купен от Холандия. Общото количество на барута е около един тон и със сигурност е щяло да разруши сградата на парламента до основи.

Изборът на заговорниците барутът да бъде взривен от Гай Фокс не е случаен. През 1592 г. роденият в Йорк 22-годишен отявлен католик Фокс продава земята, наследена от баща му, и отива да служи в католическата армия на Испания срещу холандските протестанти. По време на дългогодишната си военна служба той придобива значителен опит при боравенето с експлозиви, което е най-вероятната причина да бъде привлечен от заговорниците Уинтур и Кейтсби.

Един от участниците в заговора, осъзнавайки, че може да загинат и много невинни хора, изпраща анонимно писмо до своя приятел лорд Монтигъл, в което го призовава да не посещава Парламента на 5 ноември. Часове след това писмото попада в ръцете на краля и след обиск на подземието е заловен Гай Фокс, готов да запали фитила на барута.

Макар Гай Фокс да не е нито инициаторът, нито главният организатор на заговора, неговото име става легендарно и символ на „Барутния заговор”, защото дълго време се счита, че той е единственият заподозрян.

След жестоки изтезания и разпити, Фокс разкрива имената на другите заговорници. Текстът с неговите собственоръчни признания, написани с трудно разбираем почерк заради инквизициите, и сега се съхранява в Националния архив на Великобритания.

Всички заговорници са заловени, обвинени в държавна измяна , в опит за убийство и са осъдени на смърт. Те са публично екзекутирани в центъра на Лондон в двора на катедралата „Св. Павел”.

За Гай Фокс е отредена специална смърт: отначало да го бесят (без да го оставят да умре в примката), после да му потрошат всичките кости и накрая да го разчекнат на четири части. Свидетели обаче твърдят, че на Фокс страхотно му провървява, защото вратът му е счупен при бесенето и той умира мигновено още тогава. По този начин той избягва публичните мъчения и унижения, които по това време са обичаен ритуал преди екзекуцията.

След като барутът в Парламента е обезвреден, жителите на улиците около Уестминстър узнават каква опасност им се разминава и още същата нощ започват да празнуват спасението си. Те запалват по улиците огньове. С времето тази традиция прераства в по-грандиозно събитие и на 5 ноември в огньовете започват да горят чучела на Гай Фокс, символ на „Барутния заговор”. Чучелата са наричани гай (guy), после тази дума се отнася за зле облечен човек, докато в наши дни в разговорния език означава млад мъж, младеж.

След ликвидиране на заговора кралят въвежда допълнителни ограничения за католиците. Затова в анархистките среди се разпространява твърдението, че Фокс е единственият човек, влязъл в парламента с честни намерения.

С „Барутния заговор” е свързана още една британска традиция, която строго се спазва по-скоро като ритуал - това е церемониалното оглеждане на всички подземни помещения на сградата на Парламента, което се устройва преди откриването на всяка сесия.

1862 г. американският астроном Елван Кларк първи наблюдава бледо бяло джудже компаньон на най-ярката звезда на небосклона - Сириус. Белите джуджета са компактни звезди с маси, сравними с тази на Слънцето, но с радиуси стотици пъти и светимост, съответно десетки хиляди пъти, по-малки от слънчевите. Броят на белите джуджета е около 3-10% от звездите в галактиката.

През 1844 г. директорът на Кьонингсбергската обсерватория Фридрих Бесел открил, че Сириус, най-ярката звезда на северното небе, периодично, макар и много слабо, се отклонява от праволинейната си траектория на движение по небесната сфера. Бесел стигнал до извода, че Сириус трябва да има невидим „тъмен” спътник. Съобщението обаче било посрещнато скептично, понеже тъмният спътник оставал ненаблюдаем, а масата му би трябвало да бъде достатъчно голяма - сравнима с масата на Сириус.

През януари 1862 г. в чикагската обсерватория Елвин Греъм Кларк, като използвал 45-сантиметров рефракторен телескоп, най-големият в света за онова време, открил слаба звезда в непосредствена близост до Сириус. Това бил тъмният спътник на Сириус - Сириус Б, предсказан от Бесел. През 1917 г. Адриан Ван Маанен открил следващото бяло джудже - Звездата на Ван Маанен в съзвездието Риби.

Въпреки че е невидима за невъоръжено око Сириус Б има маса четири пъти по-голяма от масата на нашето Слънце. Повърхността му е 300 пъти по-твърда от тази на диамант, а вътрешността му има плътност 3000 пъти по-голяма от тази на диамантите. Заради голямата скорост на завъртане около оста си (23 пъти в минута) Сириус Б създава огромно магнитно поле около себе си.

На всеки 49,9 години Сириус А и Сириус Б се приближават толкова много, че създават силни магнитни бури между тях. С приближаването си и двете звезди започват да се въртят по-бързо, а накрая си разменят местата. Енергията, отделена при сближаването на Сириус А и Б се предават като магнитен поток към Слънцето, което разпределя този поток към планетите от Слънчевата система.

През 1995 г. френските изследователи Даниел Бенест и Дж. Л.Дувент публикуват статията „Дали Сириус не е тройна звезда?”. Там те изказват предположение, базирано на наблюдения върху орбитата на звездата, че има малка трета звезда в системата. Според тях звездата е от тип „кафяво джудже” и има маса колкото половината маса на Сириус Б (първото бяло джудже, отрито от хората).

1879 г. във Франция 14 юли е обявен за национален празник. Денят на превземането на Бастилията се счита за Ден на независимостта на Франция.

Крепостта Бастилията била построена през 1382 г., за да служи като укрепление на подстъпите към столицата. Скоро обаче сградата започнала да изпълнява функциите на затвор, предимно за политически затворници. За много поколения французи крепостта е била символ на всевластието на краля. Падането на Бастилията се възприемало като тържество на революцията и започнало да обраства с легенди.

Причина за обсада на Бастилията станали слуховете за решението на краля да разгони образуваното на 9 юли 1789 г. Учредително събрание и да свали от поста държавен контрольор на финансите реформатора Жак Никер.

Възмутените парижани излезли на улицата. Гражданите, решили да окажат съпротива на войските, тръгнали към Бастилията с надежда да завладеят съхраняваното там оръжие. Никой от въстаналите не мислел за щурмуването на Бастилията като за символично събитие. Обаче затворници в крепостта се оказали само седем души, а гарнизонът на Бастилията наброявал всичко 110 войника.

Щурмът на крепостта продължил около четири часа. Тълпата нахлула в крепостта, началникът на гарнизона бил разкъсан, а крепостта разрушена. В отговор на случилото се Людвик XVI възстановил на длъжност Некер и извел войските от Париж. Гражданите посрещнали новината с взрив от ликувания. Скоро след това крепостта била разрушена до основи.

1915 г. германската армия за първи път използва отровен газ при военни действия срещу руснаците. Всъщност по време на Първата световна война и двете страни използвали най-различни газове, опитвайки се да победят противогазите (също ново изобретение във войната).

Действително германците са първите, които използват в по-голям мащаб химическо оръжие, обгазявайки руските позиции по време на Битката край Болимов. На Източния фронт германските и австро-унгарските армии започнали мащабна офанзива, под командването на генерал фон Хинденбург. Главните сили на Райха настъпвали извън Източна Прусия в зоната на Мазурските езера.

В южното направление на фронта други германски армии, заедно с австрийските сили, напредвали през Карпатите за деблокиране на Пшемисъл и Лвов. Край Болимов, Централна Полша, немците използвали голямо количество отровен газ.
Ниските температури обаче замразили газа в снарядите и оръжието практически не проработило.

Първото успешно използване на химическо оръжие е на 22 април 1915 г. край Ипер, когато германците обстрелват френските колониални войски с цилиндри, пълни с хлор. Французите избягали, а германците не успели да ги последват достатъчно бързо, газът се разсеял и съюзническите сили възстановили защитата си.

1950 г. президентът Хари Труман подписва заповед за създаване на водородна бомба. По-малко от две години след това - на 1 ноември 1952 г. САЩ първи изпробват многостепенна водородната бомба, създадена основно от Едуард Тейлър. На 20 август 1953 г. СССР обявява за успешни изпитания на своя водородна бомба и така започва термоядрената надпревара.

Първата експериментална ядрена реакция на синтез е осъществена още през 1934 г. от Ръдърфорд, Олифант и Хартек при бомбардирането на деутерий с деутерий, в резултат на което се получава хелиево ядро.

През май 1941 г. в лекция в университета в Киото японският физик Токугаро Хагивара изказва предположение за възможността за осъществяване на термоядрена реакция между водородни ядра с помощта на взривна верижна реакция от деления на ядрото на уран-235. През септември с.г. в Колумбийския университет аналогична идея - иницииране чрез атомен взрив на термоядрена реакция в среда на деутерий, изказва и Енрико Ферми пред Едуард Тейлър. Именно това обсъждане слага началото на неудържимата активност на Тейлър за създаването на термоядрена бомба.

И още през лятото на 1942 г., когато в Бъркли се обсъждат плановете за изграждането на Лос-Аламоската лаборатория и създаването на атомната бомба, Тейлър излага и основните съображения за възможността за създаване и на термоядрена супербомба. Тази концепция се основава на представата за възможността потокът неутрони, излъчени от първичната уранова бомба, взривена по метода на „насрещен топовен изстрел”, да предизвика ядрена детонация в цилиндър, пълен с течен деутерий.

В края на август 1946 г. Тейлър предлага нова схема за термоядрен взрив - алтернативна на „класическия супер”, който той нарича „будилник”. Новата конструкция се състои от подредени сферични слоеве от делящи се материали и термоядрено гориво (деутерий, тритий и/или техни химически съединения), при която след иницииране на взрива родените при термоядрените процеси бързи неутрони трябва да доведат до забележимо увеличаване на енергоотделянето в съседните делящи се материали. От своя страна, в резултат на йонизационно свиване на термоядреното гориво, трябва да се увеличи силно неговата плътност и рязко да се увеличи скоростта на термоядрените реакции.

Мултиплицирайки процеса, от слой на слой, такава конструкция позволява достигането на мегатонни взривни мощности. Въпреки големите потенциални перспективи на „будилника”, поради проблеми с инициирането на първичното запалване, изискващо голяма мощност, и този проект остава като теоретична възможност без съществен напредък.

На 31 януари 1950 г. президентът на САЩ Хари Труман излиза с официално заявление, в което съобщава, че е дал указание Комисията по атомна енергия „да продължи работата по всички видове ядрени оръжия, включително и по т.нар. водородна или супербомба”. На практика американските учени са напреднали достатъчно по пътя за нейната реализация, така че да могат да заплануват за 1951 г. провеждането на взривни полигонни експерименти.

Единият от тях, под названието „Пункт”, представлява изпробването на т.нар. „усилена атомна бомба”, а другият - под названието „Джордж” - е изпитание на модел на „класическия супер” с бинарно индукционно запалване, работещ на принципа на радиационната имплозия.

Станислав Улам през 1951 г. предлага двустепенна термоядрена бомба с използване на неутрони за предизвикване на имплозия във втората. Събитията се развиват с „термоядрена” скорост. Месец по-късно, април 1951 г., Фредерик де Хофман предлага усъвършенствания вариант: инициатор от активно делящ се материал, поместен във вторичния възел от термоядрено гориво. На 8 май с.г. е проведено и първото изпитание на „Джордж”.

В началото на юни Телер и Улам достигат до идеята за повишаване на ефективността на термоядрения взрив чрез използване на деутерида на литий-6, който би увеличил силно добива на тритий и по този начин осезателно би увеличил ефективността на термоядреното гориво.

Междувременно на конференция в Принстън по проблеми на свръхбомбата идеята е одобрена и е взето решение за необходимостта на производството на това вещество. Но тъй като по това време в САЩ неговото мащабно производство не е организирано, е решено изготвянето на първата водородна бомба да се основава на усъвършенстваната техника на химическа имплозия на атомната уранова бомба (проекта „Будилник”), чиято разработка не е спряла от началото на 1950 г.

Първата водородна бомба с мощност няколко kt тротилов еквивалент, е изпробвана на 16 ноември 1952 г. Но тъй като тази схема не позволява увеличаването на мощността й над 1 Мt, в Лос-Аламос се връщат към идеята за използване на Li-6 и в Ок-Ридж започва строителството на завод за тази цел, който е пуснат в експлоатация в средата на 1953 г., а необходимото количество термоядрено гориво той ще осигури едва през есента на 1954 г.

На 1 ноември 1952 г. на атола Ениветок е взривена първата бомба, освобождаваща енергията от сливането на леки елементи - водородна бомба с мощност 10 мегатона ТНТ. Бомбата е тристепенна. Първата степен е атомна бомба с мощност 50 килотона, втората степен е от сливането на деутерий и тритий чрез радиационна имплозия, мощността на втората степен е 2,5 мегатона. Третата степен е уран-238 делящ се с излъчените при сливането на деутерия и трития бързи неутрони. Енергията на третата степен е 7,5 мегатона.

В резултат един от островите на атола - Елугелаб, престава да съществува: кратерът е дълбок около 80 м, диаметърът е около 3 км. Тази бомба все още не е „бойна” - устройството е високо колкото триетажна къща и в същност представлява атомна бомба плюс огромен втечнител на водород.

Изявлението на Труман от 31 януари 1950 г. обезпокоява сериозно съветското ръководство. След 1 ноември 1952 г., когато САЩ провеждат второто изпитание „Майк”, (действителен термоядрен взрив с мощност 10,4 Мt), съветското ръководство впряга целия ресурс на държавата, за да наруши термоядреният монопол на САЩ. Съветският Съюз взривява бомба с частично сливане на водород през август 1953 г., а през ноември 1955 г. е взривена водородна бомба, хвърлена от самолет. На 30 октомври 1961 г. СССР взривява на остров Огнена земя устройство с мощност 50 мегатона.

1958 г. САЩ пускат своя първи изкуствен спътник „Експлорър 1”. Официално име, дадено от НАСА, всъщност е Сателит 1958 Алфа. Това изстрелване, ръководено от Вернер фон Браун, е предшествано от неуспешния опит да бъде изведен в орбита спътника „Вангард 1”.

В зората на Студената война Лабораторията за реактивно движение се е занимавала с ракети за армията. Това се е променило с изстрелването на първия съветски изкуствен спътник - „Спутник 1”. Било е голямо разочарование за САЩ. Ръководителите на спътниковите програми там винаги са мислели, че могат по всяко време да изстрелят изкуствена луна. Но в един момент разбрали, че са изпуснали момента да бъдат първи.

Президентът Айзенхауър разбрал, че единственият начин да се спаси престижа на нацията е да бъде построена американска луна. След анализ се оказало, че Лабораторията за реактивно движение разполага с ракета, която може да изпълни тази цел - Юпитер-С. Но вместо това бил избран проектът „Вангард 1”.

На 6 декември 1957 г. ракетата „Вангард” избухнала на стартовата площадка, а конуса на върха се отворил и изкуствения спътник се показал. Американското творение било погълнато от пламъците пред очите на милионите зрители, които наблюдавали изстрелването на живо по телевизията.

След огромен натиск президента Айзенхауър дава разрешението си на Лабораторията за реактивно движение да построи и изстреля първия американски изкуствен спътник. Поставеният срок бил 90 дни. Така в петъчната вечер на 31 януари 1958 г. на Кейп Канаверал започнало обратното броене и ракетата с „Експлорър 1” се отправила към небето. След успешното си изстрелване „Експлорър 1” направил първото велико откритие в областта на космонавтиката - съществуването на радиационните пояси на Ван Елън.

Още при този първи полет на американски изкуствен спътник е получена ценна научна информация от Гайгеровия брояч. В перигея на орбитата той отчита обичайното космическо излъчване, което е вече известно от пусканите вертикални височинни ракети. В апогея обаче Гайгеровият брояч въобще не дава сигнал.

Тогава Джеймс ван Елън предполага, че в тази най-висока точка от орбитата броячът е в режим на насищане от неочаквано интензивно облъчване. Според него на това място може би има протони от слънчевия вятър с енергия от 1 до 3 мегаелектронволта, захванати от земното магнитно поле в своеобразен капан. По-късните измервания потвърждават тази хипотеза и радиационните пояси около Земята са наречени пояси на ван Елън.

1971 г. „Аполо 14” с Алън Шепърд и Едгар Митчел на борда потегля към Луната. Това е осмата пилотирана мисия от програмата „Аполо” и третата мисия, кацнала Луната.

Цел на полета е кацане на Луната с провеждане на изследвания по много по-обширна програма от тази при полета на кораба „Аполо 12”. Предвижда се прилуняване в района на кратера Фра Мауро (планираното място за кацане на кораба „Аполо 13”), отработка на техниката на кацане с лунния модул в пресичания с материци район на Луната (двете предишни експедиции се прилуняват в лунните морета), събиране образци от лунния грунд, фотографиране и филмиране на повърхността на Луната, доставяне на Луната на научни прибори, изследване на локалните магнитни полета с помощта на портативен магнитометър, фотографиране повърхността на Луната от селеноцентрична орбита (на първо място района на кратера Декарт - планираното място за прилуняване на кораба „Аполо 16”), насочване падането на Луната на последната степен от ракетата-носител и някои други задачи. Програмата на полета е изпълнена изцяло.

Ракетата-носител с кораба е изведена на стартовата площадка на 9 ноември 1970 г. Корабът стартира на 21:03 часа (по Гринуич) - с 40 минути закъснение от разчетеното време. Ракетата-носител извежда кораба на орбита, близка до предвидената. На третия час от полета двигателят на последната степен на ракетата-носител е включен и извежда кораба на траектория към Луната.

В началото на четвъртия час от полета започват операциите по преподреждане на модулите. При предишните полети на корабите „Аполо” тези операции обикновено продължават около 25 минути, а при полета на „Аполо-14” - два часа. Стиковката на командния модул с лунния, намиращ се на последната степен на ракетата-носител, успява при шестия опит.

На третия ден от полета е извършена корекция на траекторията и планова проверка на бордовите системи на лунния модул. На осемдесет и третия час на полета корабът влиза в окололунна орбита, близка до планираната. В края на същия този час последната степен на ракетата-носител пада на Луната. Ударът е регистриран от сеизмографа, доставен от екипажа на кораба „Аполо-12”.

Кацането на Луната се извършва на 5 февруари 1971 г. в 9.18 ч. (по Гринуич). Бордното време на прилуняване е 108 часа и 55 минути. След кацането астронавтите в течение на няколко минути се намират в готовност за авариен старт от Луната. Но обстановката е нормална, и те получават разрешение от Центъра за управление, и започват подготовка за своето първо излизане на Луната. Пръв на повърхността слиза Шепард и заявява: „Това беше дълъг път, но ето, че сме тук”. След по-малко от пет минути на повърхността слиза и Митчел.

След около десет минути Митчел събира първите образци грунт, а Шепард монтира телекамерата на статив на 15 м от лунния модул. Астронавтите разтоварват и монтират част от апаратурата, след това издигат американския флаг. Митчел взима в ръце камерата и показва окръжаващия ландшафт, съпровождайки това с коментари. След 116 часа 27 минути от полетното време, астронавтите, предварително натоварили част от оборудването на количка, се отправят към мястото за установка на научната апаратура. На 118-ия час от експедицията приборите са монтирани на грунта. По обратния пъти към лунния модул, астронавтите събират допълнително лунни образци.

Първото излизане на екипажа от лунния модул на лунната повърхност продължава 4 часа и 45 минути. След завръщането си в лунния модул астронавтите презареждат с вода и кислород автономните системи за жизнеобезпечаване. След хранене, сън и закуска те се подготвят за второ излизане на повърхността на Луната.

Намиращата се на статива телевизионна камера е отново включена в 131-ия час от полетното време. След 5 минути на повърхността на Луната слиза Шепард, след още три минути и Митчел. Астронавтите натоварват необходимото оборудване в количката и се отправят към близолежащия кратер Коун. При първото спиране взимат с ръчна сонда колонка грунт от дълбочина 45 см. Не успяват да забият сондата на цялата дълбочина (110 см).

След още едно спиране по пътя, двамата достигат кратера Коун и започват да изкачват неговия склон. Наклонът му по тяхна оценка достигал 18 градуса. След няколко спирания за отдих и ориентиране, астронавтите решили, че се приближават към края на кратера, но се оказва че това е само гребен, след който изкачването продължава, а склонът ставал забележимо по-труден.

Двамата съобщили, че до края на прехода има не по-малко от 30 минути, при което е възможно те да грешат в определянето на своето местоположение. Шепард изказал мнение, че трябва да се връщат, иначе няма да остане време за събиране на запланирания комплект образци.

Учените на Земята се съгласят с тях и предлагат да вземат образци от мястото, където се намират, доколкото тези образци едва ли се отличават съществено от намиращите се на ръба на кратера. На астронавтите е наредено да вземат образци бели камъни и незабавно да се връщат в лунния модул по най-краткото трасе. По пътя вземат още няколко проби от лунния грунт.

Този кратер представлявал особен интерес заради неговата относително голямата дълбочина, което навеждаше учените на мисълта, че в него могат да се намерят по-древни лунни породи, отколкото на повърхността.

След 135 часа 32 минути полетно време те достигат лунния модул. Шепард се отправя към мястото, където по време на първото излизане са монтирани приборите, и проверява положението на антените на блока телеметрична апаратура, а Митчел отива до купчина камъни за събиране на образци. Връщайки се до лунния модул, астронавтите натоварват контейнерите с образци.

Пред входа на лунния модул Шепард изважда от джоба на скафандъра три топки за голф и като използва един от инструментите, прави три удара. Митчел мята като копие щанга, дълга половин метър. После Митчел влиза в лунния модул в 136 часа 7 минути от полетното време, Шепард - десет минути по-късно. Разходката продължава 4 часа 29 минути. Астронавтите събират 23 кг образци.

Любопитен факт е, че на прилуняващата степен на лунния модул е монтирана видеокамера, включаема по команда от Земята. С нейна помощ са заснети астронавтите, връщащи се от кратера Коун, обаче… двамата забравят да извадят касетата с филма от тази камера, която остава на Луната.

След още едно хранене и кратка почивка на астронавтите, на 143-ия час от полета, стартовата степен на лунния модул излита от Луната. На 147-ия час от полета излетната степен на лунния модул е отделена от командния модул. След това е пуснат спирачният двигател и тя пада на Луната. Падането става на 70 км от мястото за приземяване на кораба „Аполо 14” и на 115 км от мястото на прилуняване на „Аполо 12”. Сътресенията, предизвикани от падането, са регистрирани от сеизмографите, доставени от екипажите на тези кораби.

Предполагат, че при падането на тази степен се е образувал кратер с размери 20х2х1 м. На 150-ия час от полета, при 35-тата си обиколка около Луната, е включен основният двигател, и корабът се отправя към Земята.

Отделянето на отсека за екипажа от служебния отсек на командния модул става на 216 час от полета. Отсекът с екипажа се приводнява на 9 февруари 1971 г. в 21:05:04 часа (по Гринуч) на 6,4 км от самолетоносача „Ню Орлеан”.

Във водата отсекът с екипажа отначало се установява в правилно положение (с дъното надолу). Но един от трите основни парашута не се отделя при приводняването и хвърлените от въртолет леководолази прерязват въжетата.

Водолазите подвеждат под отсека понтон, подават на астронавтите през люка чисти комбинезони и маски с респиратори. Вертолетът доставя екипажа на борда на самолетоносача 49 минути след приводняването.

2001 г. в Холандия шотландски съд осъжда един либиец и оправдава друг във връзка с Атентата над Локърби през 1988 г. Първоначалните подозрения са, че зад атентата стоят Иран и Сирия, но по-късно уликите насочват към двама служители на либийските служби в Малта.

Според проведеното разследване ден преди атентата двамата либийци, обвинени в извършването му, са летели от Триполи до Малта. Там те поставили взривното устройство под прикритието на служители на либийските авиолинии в откраднат куфар, който бил натоварен на самолета.

На 14 ноември 1991 г. двама агенти - Абдел Басет Али ал Меграхи и Ламен Халифа Фхимах, са обвинени за атентата. На 15 април 1992 г. Съветът за сигурност на ООН налага вето на Либия, за да принуди полковник Кадафи да ги предаде. Седем години по-късно, на 14 април 1999 г., Либия предава на съда двамата агенти.

На 31 януари 2001 г. Абдел Басет е осъден на доживотен затвор от шотландски съд, заседаващ в Холандия. Ламен Халифа е оправдан. Меграхи бе освободен по хуманитарни причини през 2009 г. и почина от рак през май 2012 г.

На 21 декември 1988 г., няколко минути след като преминава границата между Англия и Шотландия, на борда на „Боинг 747” на американската авиокомпания „Пан Америка” избухва бомба. В резултат на детонацията пилотската кабина се „откъсва” от самолета. Получава се разхерметизация, температурата пада до минус 50 градуса; белите дробове на пасажерите замръзват за около 100 секунди, всички течности се превръщат в шрапнели, които политат във въздуха и пробиват телата.

Много от хората са засмукани от въздушната струя, други, които все още не са били свалили коланите си, се срастват със седалките. Загиват 243 пътници, 16 души екипаж и 11 жители на шотландското село Локърби, върху чиито къщи пада самолетът.

Разследващите органи събират всички отломки, разпръснати в радиус от 120 км и бавно възстановяват самолета. Докладът, който излиза през 1990 г., заключава, че „взривът е причинен от детонация в багажното отделение”. Скоро става ясно, че бомбата е била монтирана във вътрешността на касетофон, поставен в куфар.

Няколко седмици по-рано службите за сигурност на Западна Германия след дълго наблюдение разбиват няколко тайни квартири, за които се предполага, че са свърталища на терористи. В операцията, известна с кодовото име „Есенни листа”, са арестувани палестинци, за които се смята, че са членове на групировката „Народен фронт за освобождение на Палестина - Главно командване”. Неин лидер е Ахмед Джибрил, бивш армейски генерал от Сирия.

При обиска германските специални части се натъкват на няколко касетофона, които са пълни с експлозиви. Марката е „Тошиба” - същата, в която е скрита бомбата, за която се твърди, че е взривила полет 103 на „Пан Америка”.

Повече от година основният заподозрян за атентата е организацията на Джибрил. ЦРУ стига до заключението, че Иран наема Ахмед Джибрил, за да отмъсти за взривения през лятото на 1988 г. ирански пътнически самолет, който бе свален от американска ракета между Иран и Обединените арабски емирства. Това се случи няколко месеца по-рано, на 3 юли 1988 г. На борда на „Полет 655” имаше 290 пътници. Иранският самолет бе свален над ирански териториални води от ракета земя-въздух, изстреляна от американския военен кораб „Винсънт”. Всички пътници умират на място.

Същевременно разследващите атентата от Локърби се натъкват на нова следа, която ги отвежда в Малта. При подробния оглед на мястото, където е паднал самолетът на „Пан Америка”, са намерени части от дрехи и чадър, за които се смята, че са били в куфара убиец. Тези стоки са закупени от малко магазинче в Малта.

Според полицейските архиви собственикът на магазина Тони Гаучи се кълне, че си спомня човека, който е закупил въпросните вещи, заради неговото странно поведение. Малтиецът го описва като висок арабин, който си купил от него бели маратонки, чадър и други вещи. Точно като откритите в Локърби.

През март 1990 г. Гаучи най-после посочва снимката на палестинския терорист Мохамед Абу Тауб. Това потвърждава иранската следа, защото Тауб е част от „Народен фронт за освобождение на Палестина -  Главно командване”, същият, за който се смята, че е нает от Иран, за да отмъсти за сваления самолет.

Всичко изглежда ясно - намерени са доказателства, има мотив, свидетели и данни от специални разузнавателни средства. Изведнъж обаче ФБР прави изненадващо откритие. Сред отломките на самолета е намерена миниатюрна пластмаса, не по-голяма от нокът на детски пръст. Американците са убедени, че това е част от таймера, задействал взривното устройство. Именно този таймер насочва следователите към Либия.

Муамар Кадафи също има мотив да отмъсти на Запада заради бомбардировките на Триполи и Бенгази през 1986 г. Британските и американските служби започват да убеждават наблюдателите, че „Локърби” всъщност е отмъщението на Кадафи.

Събитията се развиват мълниеносно, в Малта отново е привикан на разпит магазинерът Гаучи, но този път на вниманието му е предложена снимка на двама либийски граждани - Абдел Басет ал Меграхи и Ал Амин Халифа Фима. Малтиецът разпознава Меграхи като човека, пазарувал в магазина му. Иранската връзка потъва в небитието.

2007 г. стартира изграждането на магистрала Люлин в България. Магистралата свързва Околовръстния път на София с пътен възел Даскалово при Перник, където се свързва с магистрала „Струма”. Магистралата е част от път Е-79 и Общоевропейските транспортни коридори номер IV и VIII.

Тогавашният министър-председател Сергей Станишев прави първата символична копка на трасето с багер на турския строителен консорциум „Мапа Дженгиз”. С дължина от 19,135 км по трасето на магистралата има три тунела с обща дължина 1260 метра, 26 моста и виадукти с обща дължина 6 км, 3 пътни възела и укрепителни стени с дължина над 2762 м.

Срокът за откриването на магистралата беше 30 септември 2010 г. На 17 декември тестово e пуснато за движение долното ниво на кръговото съоръжение на пътен възел Даскалово с цел облекчаване на трафика между Перник, София и магистрала „Струма”. От кръговото движение са отворени две ленти в посока към Владая, две ленти в посока към Перник, както и връзката с магистрала „Струма”.

На 15 май 2011 г. магистралата е официално открита. Любопитен факт е, че това всъщност е първата изцяло построена магистрала в България. Общата стойност на проекта за изграждането й е 185 млн. евро, като от тях 135 млн. евро са безвъзмездна помощ по програма ИСПА.