1792 г. Франция е обявена за република. През май 1791 г. Мария-Антоанета, съпруга на краля Луи XVI, предупреждава брат си, император Леополд II, за подготвяното бягство на френското кралско семейство. Поставен в подобна ситуация, императорът се вижда принуден да се намеси във вътрешните дела на Франция. Кралят прави опит за бягство, напускайки инкогнито Париж на 21 юни.
На сутринта новината се разпространява в Париж. Лафайет изпраща писма във всички посоки за арестуването на краля. Жан-Батист Друе, пощенски служител от Сен Мену разпознава краля и кралицата, пристигнали с луксозна карета в Сен Мену, и час по-късно научава за заповедта за арест на краля. С решение на местните власти, той е изпратен, с приятеля си Жан-Кризотом Гийом, по следите на краля, когото настигат във Варен. Цяла нощ те не позволяват на краля да напусне Варен, докато чакат подкрепления от силите на Ла Файет, които на сутринта арестуват краля и го връщат в Париж.
Опитът за бягство на краля е повратен момент във Френската революция, тъй като делегитимира кралската власт и проправя пътя за премахване на монархията и установяване на република. На 3 септември 1791 г. Националното събрание провъзгласява четвъртата в историята на Европа конституция (след Конституцията на Филип Орлик, Конституцията на Жечпосполита и Конституцията на Сан Марино) и петата в света (след Конституцията на САЩ от 1787 г.). Кралят я приема и полага клетва за вярност (по новата конституция) на 13 септември.
Участниците в учредителното събрание залагат в нея както идеите на Монтескьо за разделение на властите, така и тези на Русо за превъзходство на законодателната власт и народа-суверен. Разделението на властите обаче е недостатъчно гъвкаво: законодателят не предвижда механизми за разрешаване на конфликти между законодателната и изпълнителната власт, и нищо за случаите на война.
На 1 октомври 1791 г. е свикано Националното законодателно събрание. Избрани са 745 депутати, като правоучастие в гласуването са имали само „активните” граждани, на двустепенен вот. Изброният закон, приет от Учредителното събрание на 4 декември 1789 г., разделя гражданите на две категории: „активни” и „пасивни”. Активните са тези, които заплащат определен ценз и така получават правото да гласуват. В новия парламент не могат да бъдат избирани депутати от учредителното събрание. Така депутатите в Националното законодателно събрание са нови лица, заможни и предмино млади, повечето от тях с опит в регионалните и департаменталните събрания. На тях е възложено привеждането в действие на новата конституция.
Десницата е представена от 250 депутати: фьойаните, които са привърженици на идеята за конституционна монархия и чиято цел е да спрат революцията. Центърът и Независимите, които биват наричани и конституционна партия са най-многобройни, бидейки 345 депутата. Левицата е представена от 136 депутата, от клуба на якобинците, най-вече бъдещи жирондисти. Крайната левица, състояща се от най-революционно настроените депутати, също е представена. Последните имат слабо влияние в Събранието, но се ползват с обществени симпатии. Сред тях са Тионвил, Базир и Шабо (триото от Корделиерите), както и привърженици на всеобщото избирателно право като Линде, Кутон и Карно.
На 20 април 1792 г. по предложение на краля и с голямо мнозинство в Законодателното събрание е обявена война на „краля на Бохемия и Унгария”. Жирондистите започват да говорят за война на народите срещу кралете, поход за свобода. Но френската армия, дезорганизирана след емиграцията на офицерите от аристокрацията, е неспособна да води военна кампания и търпи първите си поражения, които оставят северната и североизточните граници оголени. На 6 юли 1792 г. Прусия се включва на страната на Австрия. На 1 август е издаден манифестът от Бруншвик, който заплашва с превземане Париж ако бъде накърнено кралското семейство. Вместо да уплаши санкюлотите, този документ дава нов порив на Революцията, дава усещането че кралят е предал народа си, и е претекст за свалянето на монархията.
В нощта на 9 срещу 10 август, един от най-дълго и методично планираните в цялата Революция, Въстаническа комуна завзема парижкото кметство и установява властта си над цяла Франция. Законодателното събрание приема краля, но отнема временно функциите му, до ново решение. Насрочени са избори, които ще изберат Конвента. На 19 август пруски и австрийски войски навлизат във Франция и завземат важни позиции.
Изборите за Конвент протичат по време на септемврийските кланета, при които тълпата се саморазправя, без намеса на властта, със задържани в парижките затвори, което се разглежда като връхна точка на първия терора. Кланетата маркират общественото мнение и са белег за радикализацията на Революцията.
Силите на Коалицията напредват към Париж. На 2 септември херцогът на Бруншвик завзема Вердюн от името на краля. Кралят на Прусия дава заповед войските да продължат през Шампан и да завземат Париж. Шарл Франсоа Дюмурие разбира, че прусаците настъпват към Париж, с цел да освободят краля, и заповядва на войските си да се изтеглят от Валенсиен, където се готвели за завладяване на Белгия, и да пресекат пътя на пруската армия към Париж. Към него се присъединява армията, командвана от Келерман. Австро-пруските войници са 100 000, срещу 24 000 френски.
Херцогът на Бруншвик, сигурен в победата си, не търси помощ от другите австро-пруски части. Дюмурие позиционира войските си откъм тила на австро-пруската армия, което улеснява връзката с войските на Келерман и спира снабдяването с провизии на австро-пруската армия.
Битката на 20 септември 1792 г. завършва с убедителна победа на френските сили, инвазията е спряна и чуждите войски изтласкани от Франция. Френската победа е от голямо психологическо значение, тъй като е първата победа на революционна променя съотношението на силите в полза на революционна Франция, съотношение било по-рано в полза на династична Европа.
На следващия ден - 21 септември, Конвентът свиква първото си заседание, и сигурен в силата си от победата край Валми обявява края на монархията и установяване на република. Друго решение на Конвента е и решението конституцията, която тепърва ще бъде съставяна, трябва да бъде одобрена на всеобщи избори.
1862 г. Ото фон Бисмарк става канцлер на Прусия. Въпреки че се надява да стане дипломат, Бисмарк започва своята практическа подготовка като адвокат в Аахен и Потсдам, но скоро подава оставка, като за пръв път поставя кариерата си в опасност, като напуска без предупреждение заради две английски момичета - първата, Лора Ръсел, е племенница на херцога на Кливланд, а втората е Изабела Лорейн-Смит, дъщеря на богат свещеник. Не успява да се омъжи за нито една от двете.
През 1847 г., едва 32-годишен, Бисмарк е избран за представител на новосъздадената пруска законодателна власт. Там той придобива репутация на роялист и реакционен политик с дарба на язвителен оратор. Открито се застъпва за идеята, че монархът има божията милост да управлява.
През март 1848 г. в Прусия избухва революция, което напълно изумява крал Фридрих Вилхелм IV. Владетелят, въпреки че първоначално е склонен да използва военна сила за потушаването на въстанието, отказва да напусне Берлин заради безопасността на военния щаб в Потсдам.
През 1861 г. Вилхелм става пруски крал под името Вилхелм I. Той веднага среща противодействието на депутатите от Ландтага по бюджетните въпроси, в резултат на което настъпва конституционна криза. За да се преодолее кризата, е решено Бисмарк да се отзове от Париж, където е посланик.
Вилхелм, знаейки позицията на Бисмарк като краен консерватор, изпитва сериозни съмнения по отношение на неговото назначение. Все пак на аудиенция в Бабелсберг на 22 септември 1862 г., Бисмарк уверява краля, че ще му служи така вярно, както васал на своя сюзерен. Така кралят го назначава за министър-председател на правителството на Прусия, като му дава големи правомощия.
Бисмарк сформира своя кабинет от консервативни министри, сред които почти няма ярки личности, с изключение на Албрехт фон Роон. Новият министър-председател обръща внимание на „дупката в Конституцията“, в която не е предписан механизъм за действие на правителството по време на конституционни кризи.
Бисмарк вярва, че обединението на Германия (която по това време е разделена на около 50 малки кралства, херцогства, княжества и т.н.) трябва да се извърши около някоя от двете големи германски държави - Австрия или Прусия. В реч пред долната камара на Ландтага, той заявява, че принципът на гласуване с мнозинство е бил голяма грешка през 1848-1849 г. И затова най-важните решения трябва да бъдат взимани въз основа на „кръв и желязо”. Бисмарк е убеден, че сега е подходящото време за съперничеството на Прусия с Австрия за доминиране на германските земи.
Усещайки опасността, Австрия поема инициативата и свиква конференция на всички владетели на германските държави с цел да се разработят дългосрочни федерални реформи под председателството на Франц Йосиф и по-нататъшното провеждане на всеобщи избори за национален парламент. Последният пристига в курорта Гащайн, където по това време се намира Вилхелм, но Бисмарк все пак успява да убеди пруския крал да откаже. Събрани без Прусия и по традиция отново във Франкфурт на Майн, ръководителите на германските държави стигат до заключението, че обединена Германия е немислима без участието на Прусия. Надеждите на Австрия за хегемония над германските земи се сриват завинаги.
1862 г. американският президент Ейбрахам Линкълн обявява всички роби в разбунтувалите се щати за свободни от 1 януари 1863 г. На 6 ноември 1860 г. Линкълн е избран за 16-я президент на САЩ и става първият президент от Републиканската партия. Той печели благодарение на пълната подкрепа, която му дава Севера за разлика от Юга, където печели само в две от общо 996 общини. Встъпва в длъжност на 4 март 1861 г.
Преди избора на Линкълн лидерите на южните щати дават ясно да се разбере, че ще напуснат Съюза, ако той стигне до победата. След вота общо седем щата напускат Съюза преди изборите за президент и образуват Конфедеративните американски щати.
В своята първа реч при встъпване в длъжност, Линкълн заявява „Аз поддържам, че на въз основа универсалния закон и Конституцията, съюзът на тези Щати е постоянен. Постоянността се подразбира, макар и да не е изрична, в основните закони на националните правителства”. Допълва, че задачата на Конституцията е да „формира по-добър съюз”, за разлика от Договора за Конфедерация, чиито разпоредби създават една наложена постоянност, за разлика от тези на Конституцията.
В речта си той поддържа Поправка Кроуин към Конституцията, за чието приемане той е движеща сила и чрез която изрично ще се приеме, че робството се запазва в щатите, в които е съществувало към момента. Поправката е приета от двете камари на Конгреса. Линкълн твърдо се противопоставя на Компромиса Критендън, в който се предвижда разрешение за робството в териториите, влизащи в Компромиса от Мисури и в Калифорния. Макар и да има подкрепа за тези компромиси сред умерените републиканци и сред нацията, Линкълн заявява, че ако се приеме Компромиса Критендън „това ще е причина за война срещу всеки човек, племе и щат, които притежават и един фут земя от тук до Тера дел Фуего”.
Въпреки че Линкълн е широко известен с това, че слага край на робството в САЩ, а и неговите лични възгледи са, че робството от морална гледна точка е зло, то интерпретирането на робството от конституционна гледна точка според него има по-сложна природа. Той смята, че изразът от Декларацията за независимостта, че „всички хора са създадени равни” следва да се отнася и за черните роби и че това превръща робството в изначално зло, което не следва да се разпространява в новопридобитите територии.
От друга страна Линкълн смята, че федералното правителство не разполага с конституционната власт да забрани робството в щатите, където то вече съществува, а и поддържа колонизационното разбиране, че освободените черни роби имат твърде различен начин на живот, който няма да им позволи да живеят заедно, в едно общество с белите американци.
На Линкълн често се приписва, че е освободил поробените негри с Прокламацията за освобождение. Но щатите и териториите, които са били част от Съюза и са допускали робството, са изключени от еманципацията. Първоначално декларацията освобождава само неколцина избягали роби, както и робите от териториите, които са отнети от Конфедерацията. Линкълн подписва Декларацията като военна мярка, като твърди, че единствено избухването на война дава конституционно право на президента да освобождава робите от щати, където тази система все още съществува.
Прокламацията премахва робството в размирните щати, което е и официалната цел на войната и дава тласък за създаването и приемането на 13-та поправка към Конституцията на САЩ, която премахва робството. От политическа гледна точка Декларацията за еманципация помага в значителна степен на Севера, изключително силните анти-робски позиции на Линкълн окончателно убеждават Великобритания и други държави, че не следва да предоставят помощ на Юга.
1959 г. е открита телефонна връзка между САЩ и Европа.
1974 г. ООН признава Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и нейния лидер Ясер Арафат като официални пълномощници на палестинското население.
В продължение на години нейната цел е създаване на независима палестинска държава между река Йордан и Средиземно море, като по този начин тя замести Израел.
В последващите години обаче официалната цел на ООП се определя по нов начин - създаване на държава, обхващаща Западния бряг и ивицата Газа ( въпреки че значителна част от членовете на организацията не се придържа към нея). Тази промяна в политическата линия, която фактически признава правото на евреите на собствена държава в историческата област Палестина, става предпоставка за започване на конструктивни преговори с Израел, довели до създаването на Палестинската автономия.
Организацията за освобождение на Палестина се ръководи от Ясер Арафат от 1969 г. до смъртта му през 2004 г., когато той е наследен от Махмуд Абас, избран след него на поста президент на Палестинската автономия.
1975 г. извършен е неуспешен опит за убийство на президента на САЩ Джералд Форд. Сара Джейн Мур се опитва да убие Форд в Сан Франциско. Опитът й за стрелба е предотвратен от един от присъстващите, който удря ръката й и отклонява изстрела.
Само 17 дни по-рано - на 5 септември, докато е в Сакраменто, Калифорния, последователка на Чарлз Менсън насочва „Колт 45” калибър в стомаха на Форд, докато той се здрависва с почитатели. Тя дърпа спусъка, но пистолетът засича. Сикрет сървиз я обезвреждат преди да успее да направи нещо друго.
В България:
1908 г. обявена е Независимостта на България. В църквата „Св. Четиридесет мъченици” в старопрестолния град Търново княз Фердинанд обявява независимостта на България. Там той прочита специален манифест, като приема и титлата „Цар на българите” и се учредява възпоменателен медал по този повод.
Мястото за прочитане на царския манифест е символично. В Търново е прокламирано възстановяването на българската независимост от Асеневци на 26 октомври 1185 г., като се предполага, че именно в църквата „Св. Четиридесет мъченици” и тогава е прогласено възстановяването на независимостта на България. Символичното място на прочитане на манифеста от Фердинанд към българския народ цели до подчертае правоприемството на Третата с Втората и Първата българска държава.
С този акт страната отхвърля васалната си зависимост от Османската империя, наложена й от Берлинския договор. Документът от 1878 г. определя Княжество България като трибутарно на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.
Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп линията Одрин-Белово избухва стачка. Правителството на Александър Малинов използва момента и конфискува жп линията.
В нощта срещу 22 септември министър-председателят на България посреща българския княз на яхтата „Хан Крум” край Русе. Оттам цялото българско правителство и Фердинанд I поемат към Търново, където ще обявят Независимостта на България. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две Могили. Там Александър Малинов написва текста на Манифеста и под него подписите си поставят българският княз и министрите от кабинета.
Последват заплахи от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми.
С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави. България става царство и пълноправен участник в международните отношения.
1981 г. открит е Паметникът на незнайния войн в София. Монументът е открит от председателя на Държавния съвет Тодор Живков по повод тържествата в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
Идеята за построявянето на паметника се заражда още след края на Първата световна война. За осъществяване на идеята през 1918 г. в България е създадена комисия Покана за направата на паметника получава скулпторът Андрей Николов. През 1933 г. той разработва проект, който има за символ българския лъв. Избрано е и мястото - в районна на църквата „Св. София”, в центъра на столицата. Създава се макет, огражда се терена с дъски, проучва се общественото мнение. Оценките са противоречиви.
В периода 1939-1945 г. за паметника се говори малко. Той дори не е официално открит. След войната, при почистване пораженията от бомбандировките на площада, се премахва и монументът. Скулптурата на лъва се премества отначало в детския град в Панчарево, после декорира пътната детелина на магистралата София-Пловдив при двореца „Врана”, след това дълго време остава на съхранение във Военно-историческия музей.
През 70-те г. на 20 в. отново се поставя въпроса за изграждане паметник на Незнайния воин Провеждат се конкурси, изменя се мястото, но проектите не са одобрени. Едва през 1980 г. се възлага на колектив от арх. Никола Николов и скулптор проф. Любен Димитров да изработят нов проект. Мястото е избрано от южната страна на църквата „Св. София”. Задачата е решена спешно.
Паметникът се състои от две части - гробница със саркофаг и надгробен камък. В гробницата са положени урните с пръст от бойните полета от четирите краища на България, от Старозагорското сражение и Шипченската битка - местата, където са се водили едни от най-жестоките боеве през Руско-турската освободителна война (1877-1878). В гробницата са положени и костите на безименните герои.
Върху нисък надгробен камък е вдълбан безсмъртният Вазов стих „Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха!”.
