1793 г. ръководителят на Френската революция Жан-Пол Марат е убит във ваната на собствената си баня с кухненски нож от френската благородничка и член на противникова политическа формация Шарлот Корде.
Марат е френски лекар и учен, останал в историята преди всичко със своята забележителна публицистична и политическа дейност по време на Френската революция, като водач на якобинците. Той изучава медицина в Тулуза, в Бордо, в Париж, а след това в Холандия и Англия. Изучава също физика и философия. През 1773 г. в Лондон издава в два тома своя научен труд „Философски опит за Човека”, както и други научни съчинения.
През 1774 г. публикува политическия си трактат „Веригите на робството”, в който изобличава монарсите, че водят народите към робство, като ги развращават и изкореняват от съзнанието им самата мисъл за свобода. След като разбира, че няма да получи очакваното признание като теоретик, Марат пренасочва вниманието си върху болните и особено към бедните, като отделя много време за приложни експерименти.
От 1775 г. е доктор по медицина. През 1776 г. се завръща във Франция и е назначен за лекар на гвардейците. Скоро обаче отново се обръща към социалните проблеми и участва в конкурс на Бернското икономическо дружество за най-добър проект за реформи на криминалното право.
От 1789 г. година започва да издава вестник „Приятел на народа”. Призивите към насилие и апокалиптичните предсказания правят вестника популярен в ниските слоеве на обществото и му спечелват многобройни врагове. Не веднъж Марат е принуждаван да прекъсва изданието и да се крие, а след обстрелването на масовата демонстрация срещу Людвик ХVІ на 17 юли 1791 г, дори търси убежище в Англия.
През 1792 г. се връща във Франция и възобновява издаването на „Приятел на народа”. Скоро след това Марат е избран за депутат в Конвента. Той гласува за посичането на краля, предупреждава за предателството на генерал Дюмуре, води бясна кампания против жирондинците, които успяват да му издействат заповед за арестуване. Оправдан от Революционния трибунал на 24 април 1793 г., Марат триумфално се завръща в Конвента, придружен от многочислена тълпа привърженици, и продължава да се бори с опонентите си.
На 13 юли с кухненски нож го убива 25-годишната Шарлот Корде, привърженичка на жирондистите, която Марат приема, вярвайки, че тя идва при него с ново сензационно разобличение на враговете на революцията. Самата Корде е подтикната към този отчаян акт от извършените от якобинците кланета, за които според нея е отговорен именно Марат.
Мари Ан Шарлот дьо Корде д’Армон е от аристократично, но бедно семейство. В началото на революцията подкрепя жирондистите, чиито идеи за промените в обществото са относително умерени. Началото на якобинския терор променя ситуацията. На 9 юли 1793 г. Корде пътува за Париж. Там си купува кухненски нож и написва писмо, с което обяснява причините за деянието си. Така въоръжена на 13 юли тя отива при Марат под предлог, че иска да го информира за подготовката на въстание от жирондисти в Каен.
Отначало й е отказан достъп до трибуна, но след нейната настойчивост вечерта Марат все пак я приема. Корде се заема да му диктува имена на жирондисти от Каен и докато той ги записва, тя вади ножа и хладнокръвно го пробожда в гърдите.
Корде дори и не прави опит да избяга от местопрестъплението. Процесът срещу нея е бърз и тя е осъдена на смърт. На 17 юли, четири дни след убийството, Корде е екзекутирана, без да се разкайва.
1837 г. кралица Виктория става първият крал на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, който се настанява в Бъкингамския дворец в Лондон.
Днес дворецът е административен център на кралството и един от последните действащи кралски дворци в света. Тук се намират кабинетите на хората, които се грижат за ежедневните задължения и отговорности на кралското семейство. А в частни апартаменти в северната част на двореца живеят кралица Елизабет и принц Филип.
В миналото бил известен като къщата Бъкингам, тъй като основната сграда, която оформя вътрешността на днешния дворец, всъщност е била голяма градска къща на Дюка на Бъкингам. Построена е през 1703 г. Крал Джордж III купува къщата през 1761 г. за съпругата му и през 1774 г. тя е преименувана на „Къщата на кралицата”, тъй като кралица Шарлот живяла там.
Дворецът има много ремонти и модификации, първата от които е през 1820 г., когато крал Джордж IV поръчва на известния архитект Джон Неш и Едуард Блор. Те оформили три подобни на крила здания около централния двор.
Бъкингам бил провъзгласен официално за дворец през 1837г. когато встъпила в длъжност кралица Виктория. Последните основни структурни изменения били направени в края на 19 в. и началото на 20 в.
В Бъкингамския дворец има 775 стаи. Сред тях 52 спални за гости, 188 спални за работещите в двореца, 92 кабинета, 78 бани. Общата площ на етажите е 77 000 кв.м. Той също има своя собствена пощенска служба и полицейски участък.
1878 г. подписан е Берлинският договор. Документът урежда отношенията на Балканите след Руско-турската война (1877-1878).
Документът се състои от 64 члена и практичеси унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя. Санстефанският договор между Русия и Султана предвижда да се възстанови Българската държава на широка етническа територия. Дава и теоретична независимост под протекцията на Русия и намаляването на европейска Турция до тясна ивица територия.
Великите сили не позволяват това да се случи. Целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море. Великобритания, Австро-Унгария и Германия се намесват и свикват Берлинския конгрес. Възстановяват голяма част от Османската империя и остават малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров. Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост от Османската империя.
Берлинският договор става основа не само за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия. Балканите се превръщат във възел от международни противоречия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.). Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция.
1930 г. в Уругвай е открито първото Световно първенство по футбол на ФИФА. Това е единственият случай, в който първенството се провежда в един единствен град - столицата на Уругвай Монтевидео. За тази първа футболна среща на световно ниво е построен и футболният стадион „Сентенарио”.
На първенството участват общо 13 отбора, от които девет от двете Америки и четири от Европа. Любопитен факт е, че Испания и Италия не участват по ред причини, като скъпо преплаване на Атлантика, уморително и дълготрайно пътуване и възможност от прихващане на различни болести.
Първенство се запомня с многото съдийски гафове и откровеното фаворизиране на латиноамериканските отбори. В мача Аржентина - Мексико колумбийски съдия отсъжда пет дузпи за „гаучосите”, а срещата завършва 6:3 в тяхна полза. Срещу Франция пък Аржентина са спасени от последния съдийски сигнал, дошъл шест минути преди края на редовното времев друга от срещите уругвайците вкарват гол срещу Югославия след асистенция на полицай, който стои близо до терена.
Финалът между Уругвай и Аржентина е изигран на 30 юли. И двата тима искат да се играе с тяхното кожено кълбо, и в крайна сметка се взема решение първата част да се играе с аржентинската топка, а втората с уругвайската. Аржентина водят с 2:1 на полувремето и се виждат шампиони, но Уругвай вкарват три гола след почивката, резултатът става 4:2 за Уругвай, които стават първия световен шампион по футбол.
1985 г. се състои благотворителния концерт Live Aid, организиран за борба с гладуването в Етиопия. Концертът е сред най-мащабно отразяваните някога събития. Той е наблюдаван директно от 1,5 милиарда души от повече от 100 страни.
Live Aid е организиран от Боб Гелдоф и Мидж Ур. Основните стадиони, на които се провежда концертът, са „Уембли” (Лондон, посетен от 82 000 души) и „Джон Ф. Кенеди” (Филаделфия, посетен от 99 000 души).
2004 г. официално е прието Националното знаме на Черна гора. Решението е взето от Събранието на Република Черна гора.
Знамето на Черна гора представлява червено едноцветно знаме със златни ленти по ръбовете и гербът на републиката по средата. Отношението ширина към дължина е 1:2.
Предходните черногорските знамена са били трибагреници с хоризонтално разположени три цвята червен, син и бял. По времето на княз и крал Никола I Петрович Негош, на черногорския трибагреник се е намирал и гербът на държавата, който е бил еднакъв с този на фамилията Петрович Негош, както и буквите Н.I., които са означавали Никола Първи.
Социалистическото знаме на Черна гора е същият трибагреник като този на Социалистическа Република Сърбия. Представлява традиционният трибагреник с петолъчка по средата.
От 1992 г. до 2004 г. знамето е същото като това на Сърбия с изключение на синия цвят, който е с по-светъл нюанс. Любопитен факт е, че червеният, синият и белият (панславянските цветове) цвят на черногорското знаме са традиционните сърбски национални цветове.
