Факти от календара: 25 април
Факти от календара: 25 април / снимка: Guliver/Getty Images

1719 г. е публикуван приключенският роман „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо. Оригиналното заглавие на книгата всъщност е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия”.

Книгата е измислена автобиография на главния герой - корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон.

Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк, прекарал няколко години (оставен през 1704 г. и намерен през 1709 г.) на необитаемия остров Мас а Тиера, който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Любопитен факт е, че Дефо пише и втори роман - „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо”, който обаче е малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия - в течение на осем месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

В трета книга, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо”, Дефо събира есета на нравствени теми. Дефо обаче използва името на Робинзон, само да предизвика интереса на публиката.

1792 г. Франция въвежда гилотината, като средство за смъртно наказание. Гилотината е въведена от френския лекар Жозеф-Игнаций Гилотин, откъдето идва и името й.

Преди да бъде създадена гилотината, има сведения за използване на други подобни такива устройства за изпълняване на смъртни присъди. Такива се „Бесилото от Халифакс”, за което най-ранните споменавания са от 1286 г. и т.нар. „Шотландска девица”, чието първо документирано използване е от 1307 г. в Ирландия, като данни за подобни средства има и от Италия и Швейцария, датиращи от 15 в. Въпреки това, французите са смятани за създатели на гилотината и те са първата нация, която я използва като стандартно средство за екзекуции.

През 1791 г., когато Френската революция напредва, Националната Асамблея, по предложение на нейния член Жозеф-Игнаций Гилотин, приема нов метод, който да бъде използван върху всички осъдени хора, без оглед на социалното им положение. Интересите на асамблеята довели до идеята, че главната цел на наказанието се свързва и състои в това да се отнеме живот, а не да се причини физическа болка. Формира се комисия ръководена от Антоан Луи, лекар на краля и на секретаря на Хирургическата академия. Жозеф-Игнаций Гилотин, професор по анатомия, също е член на комитета.

За последен път гилотината е използвана във Франция на 10 септември 1977 г., а на 9 октомври 1981 г. смъртното наказание там е отменено.

1826 г. в Англия е патентован първият автомобил с двигател с вътрешно горене. Двигателите с вътрешно горене най-често се използват за задвижване на превозни средства - (автомобили, мотоциклети, кораби, локомотиви, самолети) и други подвижни машини. Те са удобни за тази цел, тъй като имат високо съотношение на мощност към маса, а горивото им - обикновено различни нефтопродукти - е с много добра плътност на енергията.

При двигателя с вътрешно горене горивото се възпламенява и изгаря вътре в самия двигател. Получената от разширяването на горещите газове енергия се преобразува в механична и се използва за задвижване.

1859 г. започва строителството на Суецкия канал. Плавателният канал в Египет, пресича Суецкия провлак и свързва Средиземно море и Червено море. Каналът бележи условната граница между Африка и Азия и на практика се явява втората връзка между Атлантическия и Индийския океан.

При първоначалното му откриване през ноември 1869 година каналът е с дължина 164 км и дълбочина 8 м, но след многократни разширения, през 2010 г. той вече е с дължина 193,3 км и дълбочина 24 м.

Още през 18 в. Наполеон Бонапарт започва да обмисля построяването на плавателен канал, който да свързва Средиземно море с Червено море. Проектът тогава обаче е отхвърлен от френските специалисти, защото нивото на Червено море е по-високо от това на Средиземно море и е невъзможно построяването без шлюзове. През 40-те години на 19 в. се провеждат нови изследвания, които довеждат до извода, че нивата на двете морета са без значение за построяването на канала.

През 1856 г. Фердинанд дьо Лесепс получава разрешение от Мохамед Саид паша (управника на Египет) да построи канал. За прокопаването на канала се използват бедните прослойки на Египет. След около 11 години неуморна работа и с ценатата на хилядите, умрели от изтощение и болести египетски селяни, на 17 ноември 1869 г.

Днес Суецкият канал е държавна собственост и се поддържа от специална Администрация на Суецкия канал със седалище в Порт Фуад. Съгласно Цариградската конвенция от 1888 г., която е в сила и досега, каналът може да бъде използван „по време на война и в мирно време от всеки търговски или военен съд без разлика на неговия флаг”.

1901 г. в щата Ню Йорк за първи път в света са въведени регистрационни номера на превозните средства. Цената била 1 долар. Първоначално нямало стандартни знаци и всеки автолюбител можел да сам да си направи табела с какъвто знак пожелае и да го постави на колата си.

За авторството на идеята за регистрация на автомобилите обаче претендира и Германия. Също през 1901 г. берлинският търговец Рудолф Херцог получил от администрацията разрешение да сложи на колата си номер IA1. Първата част се стояла от инициалите IA на жената на търговеца Йохана Анкер. Единицата пък показвала, че това е първата и единствена жена на берлинчанина. С това било сложено началото на буквените означения.

Любопитен факт е, че днес най-скъпият автомобилен знак в света принадлежи на бизнесмена от Абу Даби Саид Абдул Гафер ал Хури. През 2008 г. той плати на аукцион 14 млн. долара за номер с единствена цифра 1.

1953 г. американецът Джеймс Уотсън и англичанинът Франсис Крик представят в научна статия двойната спирала на ДНК. Първите експериментални свидетелства, подкрепящи хипотезата, са публикувани в поредица от пет статии в списание „Нейчър”.

В първата от тях Франклин и Гослинг за пръв път публикуват своите рентгеноструктурни анализи. Двойната спирала на ДНК е дясно въртящ се спирален полимер от нуклеинови киселини, който се поддържа свързан от нуклеотидите, групирани по двойки. Една извивка на спиралата съдържа 10 нуклеотидни бази. Двойната спирала на ДНК съдържа голяма извивка, която е по-широка от малката извивка. Последователността на нуклеотидните бази в двойната спирала заедно с генът определят първичната структура на белтъците.

В същия брой излиза и статия на екипа на Морис Уилкинс и Розалинд Френклин, които правят рентгеноструктурен анализ на ДНК на живо и той също потвърждава двойноспиралния модел.

Любопитен факт е, че Крик, Уилкинс и Уотсън получават през 1962 г. Нобелова награда за физиология или медицина за откритието си. Франклин умира преди церемонията по награждаване и не получава Нобеловата награда, защото тя не се връчва посмъртно.

ДНК е изолирана за пръв път от швейцарския лекар Фридрих Мишер, който през 1869 г. открива микроскопично вещество в напоени с кръв и секрет хирургически превръзки. Тъй като то се съдържа в ядрата на клетките, той го нарича „нуклеин”. През 1874 г. Мишер успява да раздели нуклеина на белтък и киселина, която през 1889 г. е наречена от неговия ученик Рихард Алтман „нуклеинова”.

През 1919 г. американецът Фибъс Левин идентифицира главната захаридно-фосфатна верига. Той смята, че ДНК се състои от поредица нуклеотидни модули, свързани помежду си с фосфатни групи, но според него веригата е къса и базите се повтарят във фиксиран ред. През 1937 г. англичанинът Уилям Астбъри прави първият рентгеноструктурен анализ на ДНК.

1961 г. американският предприемач Робърт Нойс патентова интегралната схема. Това е електронна схема с миниатюрни размери, състояща се от полупроводникови устройства и пасивни компоненти.

Всъщност се смята, че първата интегралната схема е създадена независимо от двама учени - Джак Килби и Робърт Нойс.

Килби патентова изобретението си, направено от германий, на 6 февруари 1959 г. под името „Стабилна схема”. Нойс пък патентова по-сложна „единна схема”, на 25 април 1961 г. Нойс боготворял силиция, от който създавал своите интегрални схеми. В последствие това му пристрастие му донесло прякора „Кмет на Силиконовата долина”, тъй като по това време той бил един от малцината учени, работещи в онази част на Калифорния, превърнала се по-късно в Меката на високите технологии.

Още през април 1949 г. немският учен Вернер Якоби патентова подобно на интегралната схема усилващо устройство съдържащо пет транзистора, подредени в схема тристъпален усилвател. Якоби разработва малък и евтин слухов апарат като приложение на патента. Впоследствие обаче няма данни патентът да е бил използван за търговски цели.

По-късно интегралната схема е разработвана и от учения Джефри Дъмър, който работи в областта на радарите за Министерството на отбраната на Великобритания. Дъмър неуспешно се опитва да създаде схемата през 1956 г.

Предшественик на интегралната схема е идеята да се създадат малки керамични плочки (подложки), всяка от които да съдържа миниатюризиран компонент. Компонентите след това могат да бъдат интегрирани и свързани в двуизмерна или триизмерна решетка. Тази идея изглежда многообещаваща през 1957 г., предложена е на американската армия от Джак Килби и води до краткосрочния проект „Micromodule Program”

1974 г. Революцията на карамфилите в Португалия предизвиква падането на фашисткия режим. Военният преврат е извършен от група офицери, организирани в Движение на въоръжените сили, с цел възвръщане на демократичните порядки в страната. Превратът е насочен срещу наследника на диктатора Антонио Салазар - Марсело Каетано, и фашисткия характер на управлението.

На 25 април по радиото е пусната забранената песен на Жозе Афонсу „Грандола вила морена”. Това е знакът, след който капитан Салгера де Майа извежда от казармата в Сантарен 8 БТР-а и 10 камиона с войници и ги насочва към Лисабон.

В дулата на автоматите си войниците слагат червени карамфили. Пратената да ги спре 7-а танкова дивизия се присъединява към въстаналите. Червените карамфили грейват и в нейните дула. Съпротива оказва само омразната на всички португалци тайна полиция на режима ПИДЕ. Възторжен народ залива улиците. Каетано бяга на остров Мадейра, а оттам - в управляваната по онова време от десни военни Бразилия.

Начело на хунтата застават майор Отелу ди Карвалю генерал Антонио де Спинола, а премиер след преврата става Вашко дос Гонсалес. През 1985 г., непосредствено след тази революция, начело на португалското правителство на хунтата застава обявения за технократ и демократ Анибал Каваку Силва, завършил икономика в Йоркския университет.

1983 г. „Пионер 10” преминава отвъд орбитата на Плутон. Апаратът е част от американската космическа програма „Пионер”, чиято цел било изследването на планетите в Слънчевата система от безпилотни космически апарати.

„Пионер 10” и „Пионер 11” са най-известните апарати от тази серия. Те първи достигат трета космическа скорост и първи изследват далечния космос. Всеки от тях носи златна плаки „Пионер” изобразяваща мъж и жена, носеща информация за създателите на сондите, която да бъде ползвана ако някой ден бъдат открити от извънземна цивилизация.

„Пионер 10” е първият космически апарат, който прекосява астероидния пояс и посещава една от външните планети на Слънчевата система - Юпитер. На 2 март 1972 г. „Пионер 10” е изстрелян от ВВС база Кейп Каневерал с ракета Атлас-Кентавър. През 1973 г. на път за Юпитер, „Пионер 10” пръв прекосява астероидния пояс отвъд орбитата на Марс и изследва два астероида. Това пътешествие разкрива на учените, че астероидното поле не е толкова опасно и отваря вратите за всички бъдещи мисии до външните планети.

През декември 1973 г. прелита на 132 000 км над облаците на Юпитер и изпраща снимки. Получава данни за състава на атмосферата, уточнява масата на планетата, измерва нейното магнитно поле. Установява, че общият топлинен поток отделян от Юпитер превишава 2,5 пъти енергията, която планетата получава от Слънцето.

Сега „Пионер 10” се намира на разстояние над 80 AU от Слънцето и лети в посока към съзвездието Бик. Сегашната мисията на „Пионер” е търсенето на хелиопаузата - мястото, докъдето стига слънчевия вятър и където започва междузвездното пространство.

Любопитен факт е, че „Пионер 10” ще пътува през галактиката милиарди години. Той се движи спрямо Слънцето с постоянна скорост от 12 км/сек. Докато апарата не се отдалечи на 1,5 парсека, той ще бъде под гравитационното влияние на Слънцето. По-нататък върху неговия път през галактиката ще влияят звездите, край които преминава.

Връзката с „Пионер 10” е изгубена на 23 януари 2003 г. поради енергийни ограничения, свързани с голямото разстояние на сондата 12 млрд. км.

1989 г. Джеймс Ричардсън е освободен от затвора във Флорида 21 години, след като погрешно е обвинен в убийството на децата си. Ричардсън бил обвинен, че отровил седемте си деца, добавяйки пестициди към обяда им, заради парите от застраховката. След 21 години, прекарани в затвора, детегледачката, която се грижела за децата му, обаче призна, че тя е извършила престъплението.

2007 г. президентът Борис Елцин е погребан с църковно опело.

Елцин умира от остра сърдечна недостатъчност на 23 април 2007 г. на 76-годишна възраст. Още от началото на 90-те години той страда от сърдечни проблеми. През 1994 г. получава сърдечен удар, а през 1996 г. след нова серия от сърдечни удари е принуден да претърпи операция за поставяне на петорен байпас.

Елцин е погребан в гробището Новодевични на 25 април след кратък период, в който тялото му е било изложено за поклонение в катедралата „Христос Спасител в Москва”. Президентът Владимир Путин обявява 25 април за ден на национален траур. В цялата държава националните флагове са свалени наполовина, а развлекателните програми са спрени за един ден.

Борис Елцин е първият лидер на Русия след Александър III, който е погребан на църковна церемония. Това е и първият лидер в руската и съветската история, който умира в пенсия след като доброволно е предал властта на своя наследник.