Бранейки режима на Асад, Китай и Русия бдят на стража не само на дипломатическия фронт. През юни се разбра, че двете държави планират пълномащабно военно учение съвместно със Сирия и Иран - и то не къде да е, а на сирийска територия и в сирийските крайбрежни води на Средиземно море. Китайското министерство на отбраната получи разрешение 12 негови кораба да минат през Суецкия канал на път за пристанище Тартус. Властите в РФ и Китай опровергават новината за маневрите, но китайски линеен кораб вече навлезе в сирийски териториални води.

Експерти не изключват, че руски, ирански и китайски кораби се събират край бреговете на Сирия, за да предотвратят евентуална намеса на Запада в гражданската война или дори да подкрепят Асад в борбата му срещу бунта. Мотивите на Иран и на Русия впрочем са ясни, но стремежът на КНР да защити сирийския диктатор буди много въпроси. Какво подбужда Пекин да участва в конфликта, избухнал толкова далече от неговите земи?

Близкоизточните интереси на Китай са свързани най-вече с Иран - доскоро трети по мащаб доставчик на горива за растящата китайска икономика. Иран пък консумираше огромни количества китайски стоки, работна сила и оръжия. Тъкмо оръжейните продажби бяха условие Пекин да получи пропуск за иранския петролен пазар. Китайците построиха за своя сметка огромно пристанище в Ормузкия проток, през който минава на път за Запада петролът от страните в Персийския залив.

Китай развива икономическо партньорство и със Сирия, но в далеч по-ограничен мащаб. Смяната на режима в Дамаск не би била твърде значима загуба за Китай; тук обаче има едно "но" - китайските лидери наред с целия свят разглеждат Сирия като последна опора на Иран. Мнозина политолози смятат, че щом Асад бъде свален, САЩ и съюзниците им ще нападнат Техеран. Китай обаче не желае да допусне това - вече е понесъл огромни щети заради антииранските санкции, а една военна операция в Иран ще изправи Поднебесната империя на ръба на енергийна криза. Пекин бездруго предпочита да не насочва вниманието към икономическите вреди от преврата в Либия за китайските договори и инвестиции.

Освен икономическите интереси обаче нещата имат и друга страна. Съществена роля играят политическите съображения. Москва и Пекин не изключват Асад да запази властта - та нали успешно се бори с въстаниците почти година и половина. Във външната политика винаги е по-изгодно да подкрепиш победителя. При това и Русия, и Китай подозират, че САЩ се стремят да отслабят позициите им в арабския свят - и подозренията им не са далече от истината. Вашингтон не крие, че смята Китай за стратегически противник с оглед на бурния му икономически растеж и изгражданото сътрудничество с петролодобивни страни.

Накрая, като се обявяват срещу намесата във вътрешните работи на други страни и подкрепят концепцията за национален суверенитет, двете държави полагат грижи за собственото си реноме. Пекин споделя руската формула "пазарна икономика и полицейска държава", затова там има както проблем със спазването на човешките права, така и риск от опозиционни акции. Тези гиганти естествено не са заплашени от международна интервенция, но Москва и Пекин не желаят въпросните теми дори да се споменават на международно ниво, та да не пострада техният имидж на обективни арбитри.

Ще добавим и друго: просирийската позиция на Пекин отразява убеждението на китайските лидери, че оставката на Асад не би довела до спиране на насилието. Сирийските събития за тях не са въстание срещу диктатора, а борба между въоръжени групировки, в която не бива да вземат ничия страна.

Според аналитици Западът отчасти сам е провокирал съпротивата на Китай, отправяйки сигнал, че в Сирия няма да се повтори либийският сценарий. В различна ситуация, пред заплаха от военна операция, Пекин вероятно би склонил за санкции и други мерки. Те предполагат също, че Китай за разлика от Русия може и да направи отстъпки на международната общност, тъй като принципите се жертват по-лесно, отколкото икономическите и стратегическите интереси.

Но участието на китайски военни в общи маневри с Русия, Иран и Сирия сочи обратното. Естествено Пекин не би воювал нито за Сирия, нито за Иран. Китайското ръководство напоследък избира друга тактика - мирно решаване на конфликтите, и ще се ориентира към изостряне, само ако действията на друга държава бъдат насочени срещу него. Теорията за Трета световна война, която ще се води (или вече се води) в близкоизточния регион между САЩ, от една страна, и Китай - от друга, изглежда като налудничави конспирологични измислици, но Пекин може би я приема сериозно или поне не я пренебрегва съвсем. Китайските кораби край бреговете на Сирия са ясен намек към западния свят: Китай е готов за такава война. (БТА)