На 28 октомври се навършиха точно 20 години от покоряването на хималайския осемхилядник Анапурна. Датата е паметна за великотърновския алпинизъм, защото тогава на 8091 метра над морското ниво стъпва представител на Туристическо дружество „Трапезица-1902". Петър Панайотов е единственият алпинист от региона изкачил осемхилядник.
Той е роден на 28 март 1960 г. в Горна Оряховица. От 1982 г. започва да се занимава с алпинизъм към Алпийски клуб "Трапезица". Част е и от националния отбор по алпинизъм от 1985 до 1989 г. и през 2001 г. В състава на Третата Национална алпийска експедиция през 1989 г. изкачва връх Анапурна, заедно с Людмил Янакиев и Огнян Стойков. Стойков и Милен Недков загиват при слизането, а Петър Панайотов получава жестоко измръзване на краката. Заради покоряването на първенците на Памир върховете Гармо /7495 м./, Кауфман / 7135 м./, Корженевска /7110/ м./ и Хан Тенгри /7010 м/ е удостоен със званието „Снежен барс". Във визитката му е връх Мустаг Ата /7546 м./ През 2001 г. е част от експедицията до връх Броуд Пик /8047 м./ в Каракорум. По реброто Херман Бул достига до 7600 метра. От там прави уникална снимка на втория по височина връх на Земята- К-2 /8611 м./, която му носи първа награда на Националния фотоконкурс „Природата през моя обектив", посветен на 100-годишнината на ТД „Трапезица-1902".
Носител е на почетния знак на Велико Търново-ІІ степен и на златен медал за спортна слава на БТС. В момента развива собствен бизнес във фирма за поставяне на изолация на сгради. Днес Снежният барс върти фирма за изолация и ремонт на високи сгради, но при всяка възможност излиза в планината.
Участниците в експедицията до Анапурна се събраха на хижа Мальовица, където отпразнуваха юбилея. От ТД „Трапезица-1902" поздравиха Петър Панайотов и му пожелаха още върхове. С негово съгласие публикуваме в автентичен вид страничка от дневника му от 28 октомври /събота/ 1989 г., в която разкрива преживяванията си в този паметен за алпинизма в Старата столица ден. Дневникът е писан в Хималайте и според самият Снежен барс сега би му било по-трудно да опише какво е чувствал в онези мигове...
Около 02.00 часа излизам от палатката да си сложа котките. Дълго време не успявам. Другите и те се мотат вътре със същата работа. Най-после около 03.00 часа тръгваме обвързани към върха - Огнян, Милен, аз и Люси. Милен е отпред с челник. Траверсираме наляво към кулоара. Траверсирането е неприятно. След около 40 минути Милен се връща - мръзнат му краката. Ние продължаваме наляво и след това нагоре. Вървя отпред. Кулоарът е „бетон". Отвреме-навреме вървя със затворени очи. Много е студено. Не след дълго започват да ми мръзнат краката.
Около 07.00 часа пред нас е финалният гребен, огрян от слънцето. Но ние сме на сянка. Струва ми се, че бързо ще стигнем, но в подножието му сме чак около 09.00 часа. Отдавна не си чувствам ходилата. Целият ме тресе. Изчаквам Огнян и той ми дава един аспирин и чаша шоколад, който е много гаден. Аз съм го правил още на лагер 3.
Тръгвам нагоре по снежния склон. Люси излиза наляво на ръба да постави барелеф на Людмил Янков. Ние с Огнян продължаваме нагоре и надясно по ръба. Около 11.00 часа сме на 8 091 м - АНАПУРНА. Времето е слънчево. Гледката е незабравима, а и вятърът сякаш поутихва заради нас. Правим снимки на всички страни. На ръба намирам следи от котки, които излизат от Южната стена. Снимам и нея в профил - един внушителен слънчев жълт ръб.
Най-накрая, може би близо след час, решаваме да слизаме. Долу при багажа за последен път говоря с Огнян. Нагоре носи раницата с трите термоса и надолу я носи и с въжето. Тръгвам надолу. След малко срещам Милен, който е тръгнал за върха. Часът е 13.30. Пита ме колко има до върха, казвам му - 3 часа и половина. След няколко думи се разделяме - завинаги.
Продължавам надолу, след това траверсирам наляво и когато трябва да съм в лагер 4, се оказва, че него го няма. Загубил съм се. Почвам да се лутам. Страх ме е. Без малко да потъна в една цепнатина. Изведнъж откривам следи от котки и тръгвам по тях. Не след дълго виждам палатка и човек. Оказва се, че това е лагер 4 и Люси. Продължаваме надолу заедно.
В лагер 3 Коци, Динко и Пламен ни дават топла вода. Продължаваме надолу по парапетите. Долу на платото ме посрещат Тотко и Господин и след малко Бай Стамен с компот. Тошо и Господин търсят нещо в кулоара вляво от Холандското ребро.
В лагер 2 ме посрещат Радо и Бачо Емо. Влизам вътре и си събувам обущата да си видя пръстите - сини са и ледени, нечувствителни. Емо говори нещо вънка по станцията. Идва при мен и научавам, че Тошо и Господин са намерили обувка, гета, котка на Милен. Сигурно са паднали. Скъсано въже.
Цяла нощ Емо и Бай Стамен се грижат за мен и Люси. Размразяват ни краката с химически грейки. Адски боли. Топят ни течности. През нощта - отново клаустрофобия.
