Костадин Костадинов: Зад нас са децата ни, пред нас е бъдещето ни!
Костадин Костадинов: Зад нас са децата ни, пред нас е бъдещето ни! / netinfo

Кандидатът за кмет на Варна Костадин Костадинов, издигнат от движение "Възраждане" и подкрепен от Атака, публикува свое представяне в личния си блог. Как той помни своето детство и защо е решил да се занимава с политика?

"Роден съм през 1979 г. в Аспарухово, на ул. „Перекоп“. Като бях малък ми беше интересно защо улицата се казва така, обаче никой така и не ми обясни. Чудех се какво означава докато не се преместихме във Владиславово. Там улиците нямаха имена, живеехме в бл. 402, и градът, в буквалния смисъл на думата, свършваше зад блока. От другата страна на улицата почваше гората, по-нататък беше Елен дере, а зад него – Аксаково. Владиславово беше прекрасно място – когато си говорехме, ако питаш някой от къде, той не казваше от кой блок е, а от кое село е. Събота и неделя магазините затваряха, хората се прибираха по селата си и недай си боже някой да останеше в апартамента си нямаше с кого две думи да си обели навън. Паркингите бяха празни, отвън имаше предимно москвичи, улиците гъмжаха от деца и като почнеше да се мръква майките излизаха по балконите и викаха с все сила имената на чедата си. Кварталът тихо угасваше в началото на лятото, когато всички дечурлиги бяхме командировани по селата, и се възраждаше в началото на септември с много гюрюлтия и мирис на печени пиперки. Основно гюрюлтията идваше от това, че докато ни нямаше, циганчетата от съседния блок тип „сандвич“ (етаж българи, етаж цигани) бяха завзели детската ни площадка и трябваше да си отвоюваме правото да си играем на нея. Още нямаше ромски медиатори да ги убедят доброволно да освободят чуждото, та се налагаше просто да ги набием. Такива ми ти работи:)

След още няколко години направиха цял нови мини-квартал във Владиславово. Помня, когато го строяха. На негово място имаше огромна кайсиева градина, която изчезна, за да се построят блоковете, но името остана. Преместихме се да живеем там през 1990 г., и понеже вече не живеехме хептен на края на града, татко се шегуваше, че лека-полека се придвижваме към центъра. Майка пък му отговаряше, че с тези темпове на придвижване след 50 години може и да сме го стигнали:) Е, 25 години по-късно още живея в Кайсиева градина:)

Ароматът на Варна от моето детство беше смесица от соления бриз, мирисът на  мокрият асфалт от улиците, които се миеха всяка сутрин, и уханието на червените калии, които бяха засадени по всички булеварди и градинки из центъра. Морската градина беше парк, в който сме прекарвали по цял ден, тръгвайки от Летния театър и стигайки почти до Почивка, без да знаем, че имало историческо ядро, пък другото не било баш Морска градина. Впрочем, откакто разбрах, че парка имал историческо ядро, се чудя – а другите му части какво са? Модерна периферия? Но както и да е.

Варна беше чист, потънал в зеленина град, в който беше привилегия да се родиш и чест да живееш. Град, с който се гордеехме и който обичахме – както тогава, така и сега.

Сега съм на 36 години. Учих извън Варна, живях извън Варна, живях малко и в София, но винаги се връщах тук. Когато жена ми забременя с второто ни дете, бяхме още в София и това стана причината да се върнем обратно в Кайсиева градина:) Не можех да си представя детето ми да се роди извън Варна, а децата ми да пораснат далеч от морето. Син съм на моряк – просто нямаше как да стане:) Та с две думи казано – не искам много. Искам децата ми да имат това, което имах и аз. Искам да бъдат щастливи и спокойни, както бях и аз. Искам градът ми да бъде чист, зелен, красив и спокоен – такъв, какъвто беше в моето детство. И за това работя всеки ден.

Това е причината, поради която все още се занимавам с политика. Родната политическа фауна ме отвращава до дъното на душата ми, но не искам да позволя на същите твари, които унищожиха живота на поколението на моите родители, да сторят същото с нас и с нашите деца. Винаги съм смятал, че всичко зависи от нас и всеки сам кове съдбата си. На това уча децата си и за по-сигурно това им го показвам и лично.

Това е, варналии. Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще. Зад нас са семействата ни, пред нас е бъдещето. Нека направим така, че един ден децата ни да се гордеят с нас!"