2 август: Луис Карол публикува книгата си „Алиса в страната на чудесата”
2 август: Луис Карол публикува книгата си „Алиса в страната на чудесата” / снимка: Guliver/Getty Images

216 г. пр.н.е. картагенските сили, водени от Ханибал, разгромяват армията на Римската империя, предвождана от консулите Луций Емилий Павел и Гай Теренций Варон, в битката при Кана. Сражението е сочено за една от най-мрачните битки на Римската република. Римляните нарекли този момент Hannibal ad portas - „Ханибал пред портите”.

В рамките на Втората пуническа война изглежда, че Рим е на път да бъде разгромен и покорен от Картаген. Ханибал прекосява Алпите посред зима с войските си, съпровождани и от бойни слонове, и последователно побеждава римляните при Требия и Тразименското езеро. Рим е на колене и започва да води срещу Ханибал битка на изтощение.

Тази тактика обаче бързо става непопулярна и през 216 г. срещу Ханибал са изпратени двама консули с армия от 16 легиона. Срещу силния римски център Ханибал разполага най-слабите си части - ибери и келти, а най-силните оставя по крилата и в дъното на полесражението.

След като картагенският център отстъпва, римляните попадат в чувал - обградени са от силните пехотински части от три страни, а тилът им е отрязан от картагенската конница. Попадналите в капан римляни са почти напълно изклани, загива и единият от консулите - Луций Емилий Павел.

Картагенският предводител Ханибал разбива римската войска с близо 25 000 души по-малко. За първи път е постигнато пълно обкръжение на римската армия от три страни с пехота, и от една с конница. Загиват 60 000 римляни, докато загубите на Ханибал са само 6000 картагенци и келти.

След победата при Кана, Ханибал изпраща до Картаген малка, но особено ценна плячка - торба с пръстени, взети от убитите аристократи, които брат му Магон изсипва пред суфета, като доказателство за триумфа на армията му. Той отправя искане да бъдат изпратени подкрепления, но безрезултатно. През зимата Ханибал разквартирува войските си в Кампания, но е принуден да се откаже от настъпателни действия поради недостатъчната подкрепа от Картаген. Отказът за подкрепа от своите и невъзможността да нанесе решителен удар на противника до голяма степен определят по-нататъшния ход на кампанията.

В следващите 14 години кампанията продължава с променлив успех, като римската република се възстановява постепенно от шока и помощта на добрата си дипломация връща отцепилите свои съюзници. Военните действия се пренасят на африканска земя, където римската армия дебаркира близо до Картаген. Ханибал е отзован да се върне и да брани града в битката при Зама 202 г.пр.Хр.

47 пр.н.е. армията на Гай Юлий Цезар разбива войските на цар Фарнак II и изпраща до Римския сенат своето прочуто съобщение „Дойдох, видях, победих”. Тези думи на Цезар са най-краткият и изчерпателен военен доклад.

Цезар се славел като бохем с избухлив и сприхав характер, а на моменти скандализирал с разпуснатото си поведение и любовните си авантюри. За републиканците в Рим Цезар е зъл демон, за аристократите - нахална издънка с нагли амбиции, за легионите и римската тълпа - той е бог.

Любопитен факт е, че семейството на Цезар са смятани за преки потомци на древния троянски герой Еней, син на Венера, който след като избягал от погрома на Троя, стигнал до Рим и бил сред основателите на Вечния град.

Като хитър политически играч още в началото на кариерата си той разбира, че въпреки правилата и традициите на републиката реалната власт в Рим се крепи на мечовете и доверието на легионите, а римляните обичат победителите. Военната, а и политическата кариера на младият Цезар са по-скоро плод на случайност, а той е тласнат към тях от политическите интриги във Вечния град.

Аристократичният му произход още на 16-годишна възраст му осигурява номинация за върховен жрец на Юпитер, което автоматично изключва каквато и да било военна или политическа роля. Религиозната му кариера обаче не потръгва, защото вуйчо му Гай Мариус губи политическата битка с диктатора Сула и Цезар е принуден да избяга от Рим, за да се спаси от последвалата чистка.

През 78 г. пр.Хр. Сула умира и пътят за връщане на Цезар в Рим е отворен. При завръщането си той се впуска в традиционното русло на кариера на политик и администратор в Римската република, като започва от адвокат и постепенно се издига в йерархията.

Завладяването на Галия е военното постижение, което осигурява на Цезар авторитетът, който ще го направи император. Така към края на управлението си през 51 г. Цезар покорява териториите на днешните Франция, Белгия, Люксембург, Западна Швейцария, както и част от Холандия и Германия. Те остават под римско господство близо пет столетия, като през този период са напълно романизирани - населението приема римските закони, обичаи и език, а по-късно и латинското християнство.

1865 г. излиза от печат книгата „Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол. Всъщност Алиса се появява на бял свят няколко години по-рано, когато Чарлз Лютуидж Доджсън, както е истинското име на Луис Карол, започва да разказва приключенията й на дете със същото име.

Първата, научила за шеметното пътешествие на момиченцето с жълта рокля, е дъщерята на декана на колежа към Христовата църква (където преподава и Карол) - Алиса Лидъл. Именно на нея през 1864 г. авторът подарява ръкопис на книжката, илюстриран от него самия.

На следващата година „Алиса в Страната на чудесата” се появява като официално издание, последвана от „Алиса в Огледалния свят” през 1872 г. Двете книги са подписани с името Луис Карол. То обаче се оказва псевдоним на Чарлз Лютуидж Доджсън - преподавател по математика в Оксфорд, и всички в колежа го познават като ексцентричен и затворен човек.

Роден е на 27 януари 1832 г. в малкото селце Дерсбъри, графство Чешир. При кръщенето му дали две имена: първото - Чарлз - в чест на баща му, второто - Лютуидж - в чест на майка му. Когато младият Доджсън започнал да пише хумористични стихове, избрал псевдонима си от тези две имена, като, разбира се, не пропуснал да си поиграе с тях. Отначало превел имената си на латински, откъдето се получило „Каролус Лудвикус”. След това им сменил местата и превел „Лудвикус Каролус” обратно на английски. Така се появил Луис Карол.

1870 г. в Лондон е открит железопътният тунел „Тауър” под река Темза. В средата на 19 в. Лондон бил най-големият град в света с площ над 100 кв.км, като улиците били тесни и постоянно задръстени от конски впрягове - основно превозно средство по това време. В околностите на града имало много добра железопътна мрежа, но влаковете не можели да влизат навътре в Лондон.

През 1865 г. собствениците на метрото купуват първия тунел под река Темза, построен през 1843 г. от сър Марк Брюнел, за да бъде продължена линията. Проблем е обаче пушекът, който излиза от локомотивите, които се захранват с дърва и въглища. Затова е решено да се създаде специален резервоар за пушек, намиращ се веднага след локомотива. Оказало се, че резервоарите се пълнят много бързо и трябва да бъдат изпразвани периодично. Тогава строителите отворили шахти, през които локомотивите изпразвали резервоарите, а тези шахти хитро били замаскирани като къщи, но без покрив.

На 18 декември 1890 г. в Лондон е открита първата електрифицирана линия на метрото

1887 г. германският принц Фердинанд I Сакскобургготски е коронован в Търново за княз на българите. Фердинанд I, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски, е княз на България до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България. Тогава той е провъзгласен за цар - до абдикирането му на 3 октомври 1918 г.

Фердинанд е син на австрийския генерал принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена, където баща му е на австрийска военна служба.

Цар Фердинанд е известен като страстен ботаник, ентомолог и филателист. Той  се интересува през целия си живот от орнитология и ботаника. Фердинанд е любител-филателист, страстен ловец, любител на локомотиви и автомобили. Многобройни са приносите му и откритията в орнитологията и ботаниката. Заради тях Фердинанд е бил избран за член на многобройни научни дружества в Европа, както и почетен член на Германското Орнитологическо дружество.

1903 г. в Османската империя избухва Илинденско-Преображенското въстание, организирано от Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и местните българи. Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи.

Въстанието носи имената на двата църковни празника на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 2 август - Илинден, а в Одринския вилает - на 19 август, Преображение Господне.

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 000 войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието.

Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.

След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година.

1923 г. Калвин Кулидж става 30-ия президент на САЩ, след като предшественикът му Уорън Хардинг умира от сърдечен удар. Кулидж прави не особено настойчив опит да си осигури номинацията на Републиканската партия през 1920 г., като губи от сенатора на Охайо Уорън Хардинг. Лидерите на партията искат да номинират за вицепрезидент сенатора от Уисконсин Ървин Ленрот. Но делегатите на конвента се отдръпват от тази номинация и избират Кулидж.

Двойката Хардинг-Кулидж печели убедително срещу претендентите на Демократическата партия - губернатора на Охайо Джеймс Кокс и заместник-секретаря на флота Франклин Д. Рузвелт. Победата им в национален мащаб е разгромяваща - 60,36% срещу 34,19%.

Хардинг встъпва в длъжност на 4 март 1921 г. и е на поста до 2 август 1923 г. След неговата смърт Кулидж става президент на 2 август - научава новината, когато е на посещение в родната си къща, която още е без електричество и течаща вода. Баща му, който е нотариус, ръководи процедурата по полагане на клетва на светлината на керосинова лампа. Кулидж полага нова клетва, след като се връща във Вашингтон. (Уорън Хардинг умира на 2 август в Калифорния, Калвин Кулидж е във Вермонт, а там по часовата зона е вече 3 август.)

Преди изборите през 1924 г. синът на президента Калвин младши получава пришка по време на игра на тенис в Белия дом, която се инфектира и той умира. След този трагичен инцидент не особено разговорливият Кулидж, който вече си е спечелил прякора „Мълчаливият Кал”, става още по-дистанциран. Хора, които познават президента, твърдят, че той никога не се съвзема докрай от смъртта на сина си.

Любопитна история е, че по време на вечеря в Белия дом гост се обзалага с приятелите си, че ще успее да накара президента да каже поне три думи за вечерта. Когато казват на Кулидж за облога, той се обръща към госта с думите „Ти загуби”.

Макар и да се твърди, че Кулидж е пестелив на думи, той произнася повече речи от всеки негов предшественик до тогава. Възползва се от възможностите на новата медия радиото и произнася обръщения всеки месец. Дава 520 пресконференции за времето на мандата си или средно по 7,8 на месец, малко повече от Франклин Д. Рузвелт, който дава по 6,9 на месец.

Лесно е преизбран за президент на САЩ през 1924 г. По време на неговото президентство страната изживява изключителен икономически разцвет, така наречените „Бурните 20”. Кулидж не само намалява данъците, но и свива националния дълг. Той често използва радиото и така прави история, като се превръща в първия президент, чиято реч за встъпване в длъжност се излъчва по радиото; на 12 февруари 1924 г. става първия президент, който изнася политическа реч по радиото; на 22 февруари е първият президент, които произнася политическа реч в Белия дом и тя се предава по радиото.

1932 г. американският физик от шведски произход Карл Андерсън открива позитрона. Позитронът е елементарна частица, изграждаща антиматерията и представляваща античастица на електрона - двете частици са с еднакви маса и спин, но с противоположен заряд.

Съществуването на позитрона е предсказано теоретически (като пряко следствие) от уравнението на английския физик Пол Дирак (лауреат на Нобелова награда за 1933 години съвместно с Ервин Шрьодингер). Според теорията на Дирак електронът и позитронът се раждат по двойки, при което се изразходва  енергия, равна на общата енергия на покой на тези частици.

Любопитен факт е, че самият Дирак, попитан по-късно защо е пропуснал да обяви съществуването на позитрона още през 1928 г., казва: „чиста страхливост”.

Така през 1932 г. Андерсън открива експериментално позитрона при наблюдение на космическо излъчване с помощта на камерата на Уилсън, поставена в магнитно поле. Следите, оставени в камерата приличат на тези на електрона, но се отклоняват в противоположна посока под действието на магнитното поле - свидетелство за противоположен електрически заряд. Той дава и името на позитрона. Също така предлага (макар и неуспешно) да се смени името на електрона на негатрон.

За откритието си Андерсън получава Нобелова награда по физика през 1936 г.

1964 г. се случва Първият Тонкийски инцидент, послужил на САЩ като претекст за Виетнамската война. Ескадреният миноносец „Мадокс” при поддръжка на авиацията отразява атаката на три северновиетнамски торпедни катера, докато най-вероятно той самият се намира в териториалните води на Северен Виетнам. Членове на екипажа после дават показания, че от кораба им се виждали плажовете на Хайфон. На 4 август „Мадокс” отново докладва за нападение.

През 1954 г. Виетнам е временно разделен на две части от Женевските споразумения, приключили колониалната война на Франция в Индокитай. Насрочените за следващата година избори и евентуалното мирно обединяване на страната се провалят. От 1957 г. комунистическите партизани в Южен Виетнам започват въоръжена борба против проамериканското правителство на Нго Дин Зием. Две години по-късно ръководството на Северен Виетнам решава да окаже военна помощ на въстаниците.

Съединените щати обаче старагелно пазят своите протежета в Сайгон да не продължат „ефекта на доминото”. През 1964 г. ВМС на САЩ провеждат край бреговете на Северен Виетнам операция De Soto. В рамките на тази операция в началото на август тази задача я изпълнява „Мадокс”, извършващ радиотехническо разузнаване.

Според официалната версия на САЩ катерите са направили опит да навлязат в тактическата зона за изстрелване на торпедата. В отговор „Мадокс” изстрелва над 280 снаряди, а противникът отговаря на огъня с картечна стрелба. След като виетнамците се изтеглят, техните три катера са атакувани от четири американски палубни изтребители Ф-8 с оръдия и ракети „Зуни”, които правят тренировъчни полети около също намиращия се в Тонкийския залив самолетоносач „Тикондерога”.

Катерите откриват ответен огън и повреждат един „крусейдър”, който извършва принудително кацане в Дананг. Катерите получават повреди, а вероятно един е потопен. Оставалите Ф-8Е атакуват катерите и потопяват един.

Фактът за морския бой от 2 август се потвърждава от множество американски изследователи, както и от виетнамска страна. САЩ не драматизират инцидента, но изпращат в района разрушителя „Търнър Джой”.

Вечерта на 4 август районът на Тонкийския залив е връхлетян от тропическа буря. Към 21.30 ч. радарът на „Мадокс” засича приближаващи от север бързоходни обекти, а акустикът улавя шум от торпеда. По това време командващият двата ескадрени миноносци Джон Герик вече е получил по разузнавателни канали информация за възможно нападение на северновиетнамски катери. Ескадрените миноносци веднага изпълняват противоторпедни маньоври и откриват огън на поражение.

От „Тикондерога” излитат на помощ палубни щурмовики и изтребители А-4 и F-8E. Те обаче не откриват наоколо никакви кораби.

Още по време на Виетнамската война в САЩ е повдиган въпросът, че нападение на 4 август от северновиетнамски катери не е имало. Практически всички съвременни изследователи в някаква степен признават, че атаки тогава не е нямало. Показанията на радарите може да са предизвикани от смущения следствие на бурята, а докладите на хидроакустика може да са по причина на неговата недостатъчна опитност и на характерните шумове, възникващи при бойното маневриране на корабите.

В това време първите съобщения за предполагаемо нападение над американски кораби в Тонкийския залив вече пристигат във Вашингтон. Ситуацията е неясна, информацията продължава да постъпва. Президентът Линдън Джонсън, с отчитане на нападението на 2 август, не подлага на съмнение второто нападение.

Джонсън разпорежда още на следващия ден да бъдат нанесени авиационни удари по бази на северокорейските торпедни катери и по нефтохранилища, за да бъдат лишени катерите от гориво. Операция „Пронизваща стрела” е проведена на 5 август и това е първият налет на американска авиация в Северен Виетнам.

Значителни противоречия има относно това дали президентът Джонсън е знаел, че е нямало втора атака. Съществуват свидетелства, че на него още на 5 август му е известна съмнителността на станалото вечерта. В края на 2005 г. Агенцията за национална сигурност разсекретява документи, засягащи инцидента в Тонкийския залив. Сред тях е и статия на историка на Агенцията Робърт Хъниок, в която той прави извод, че АНС съзнателно представя на американското ръководство изопачени отчети за събитията на 4 август.

Конгресът на САЩ, поставен пред факта за двете агресивни нападения на ВМС на Северен Виетнам против американски кораби в международни води, на 7 август приема т.нар. „Тонкийска резолюция”. Тя упълномощава Джонсън да предприеме мерки за пресичане на по-нататъшни нападения, а също така му разрешава да предприеме всички стъпки, включително използване на въоръжените сили на САЩ, за защита свободата на страните от Югоизточна Азия. Тази резолюция става правна основа за начало на пълномащабно участие на САЩ в бойни действия без формално обявяване на война.

1990 г. Ирак окупира Кувейт. Това довежда до намеса на войски на ООН и до войната в Персийския залив. Конфликтът е между Ирак и коалиционни сили на 34 държави, водени от САЩ. Резултатът от войната е убедителната победа на коалиционните сили, които изтласкват иракските сили от Кувейт на цената на минимални жертви.

Главните битки по земя и въздух се водят на територията на Ирак, Кувейт и съседна Саудитска Арабия. Войната не обхваща други страни, въпреки че иракски ракети засягат израелски градове.

Инвазията в Кувейт, се изразява в седеммесечната окупация на Кувейт, която впоследствие довежда до пряка военна намеса на САЩ. През 1990 г. Ирак обвинява Кувейт за кражба на иракския петрол и за добиване на количество по-голямо от позволеното. Според някои изследователи причините за иракския ход са няколко, включително неспособността на Ирак да изплати на Кувейт повече от 14 млрд. долара, които са използвани за финансиране на Ирано-иракската война и кувейтското свръх производство на петрол, което води до спад на приходите за Ирак.

От гледна точка на Ирак кувейтското правителство проявява агресия и всъщност това е икономическа война.

Инвазията започва на 2 август и в рамките на два дни интензивна борба, повечето от кувейтските въоръжени сили или са били превзети от иракската републиканска гвардия или са избягали в съседна Саудитска Арабия и Бахрейн. След няколко дни Саддам Хюсеин обявява, че това е 19-та провинция на Ирак.

Според американския президент Джордж У. Буш Ирак възнамерява да нападне Саудитска Арабия и така да вземе контрола над световните запаси на петрол в свои ръце. Организира се международна коалиция срещу окупацията на Кувейт, която цели да върне статута му на суверенна държава и да предотврати появата на световен конфликт. Съветът за сигурност на ООН издава резолюция, с която налага икономически санкции на Ирак.

В резултат на неспазените условия, определени с резолюция от Съвета за сигурност на ООН, за изтегляне на иракските войски от кувейтската територия, на 24 февруари 1991 г. започва операция „Пустинна буря”. В нея вземат участие 230 000 американски военнослужещи. Армията на международните сили е разделена на две - едната част е разположена на западната граница на Кувейт, а втората - на южната. Основната атака е бързо движение на частите от Франция, САЩ и Великобритания от запад, което има за цел да прекрати връзките между иракските войски в Кувейт и техните бази в Ирак.

През това време Саддам Хюсеин разполага голям брой войници и техника в Кувейт. Тези действия предизвикват изпращането на още 200 000 американски войници в Саудитска Арабия. По нареждане на президента Буш е извършена една от най-масираните бомбардировки в историята, като целите са военни обекти в Ирак и Кувейт. Започва същинската война - коалиционните сили успяват да изтласкат иракската войска извън столицата само за четири дни.

Армията на Саддам Хюсеин е победена и принудена да се изтегли, тогава запалва над 700 петролни кладенци в северните части на Кувейт и така предизвиква една от най-страшните природни катастрофи на ХХ век. На 100-ния час след началото на войната президентът Буш обявява примирие и на 6 април 1991 г. е сключен мир.

2006 г. официално стартира българският сайт за видеосподеляне Vbox7. Сайтът се появява в интернет пространството около 16.30 ч. Само през първите два дни след старта се регистрират 1008 потребители, качени са 522 клипа, публикувани са 550 коментара.

Днес Vbox7.com е най-големият сайт за видеосподеляне в България - безспорният лидер сред сайтовете за забавление и любимо място за младите хора.