Столична болница помогна на 62-годишна жена, останала без къща, да продължи да ходи. След като Дарик радио разказа историята на Цветана Тончовска, болница „Св. София" взе решение да подари на пенсионерката нова тазобедрена става. Тя е една от пострадалите при опустошителните наводнения в Мизия, при които петметрови вълни заляха къщите на хората и ги сринаха до основи.
Домът на Цветана, който тя е градила в продължение на 40 години, е рухнал за 40 минути. Единствено благодарение на търпението и надеждата, тя е оцеляла в трудния момент, разказа Цветана в интервю за Дарик и допълни, че държавата е абдикирала от пострадалите в Мизия, забравила ги е, и единствено медиите останали да напомнят, че хората във врачанското градче са все още живи.
Цветана Тончовска е една от пострадалите при опустошителните наводнения в Мизия миналото лято. Години наред тя се бори със своите стави, които чакат операция, но когато се случва страшното, те остават на заден план.
Жената разказва, че 40 години е градила къщата си с веруюто „Моят дом е моята крепост". „В един момент се оказа, че не е така - всичко се срина до основи. Оставаш без къща, без дом, без покъщнина, без легло, без дрехи. Нищо, една тениска и едни къси панталонки. За минути щяхме да бъдем и удавени, за което съжалявам, че не се случи. Почти бяхме събрали паричките за ставата. Направихме да има къде да живеем. Цяло лято и до първия сняг сме спали до един сайван. Въпреки всичко имах капка надеждица, че ще се появи отнякъде нещо и то се случи", казва Цветана.
Пътувайки в колата си д-р Христо Мазнейков, управител на болница „Св. София" и специалист по ортопедия и травматология, чува за съдбата на Цветана. Импулсивно решава, че няма как да не помогне.
„Слушах Дарик, бях на пътя около Дупница и чух покъртителната история на тази жена. Беше наистина потресаваща", спомня си той.
Цветана признава, че няма думи и само „благодаря" не стига. „Никога не съм губила надежда, че няма да дойде такъв час и такъв момент. Година и половина го чакам. Нищо случайно няма на този свят. Много е трудно, много е тежко. Търпение и надежда! Винаги се получават нещата, когато ги има човек. Но когато болката е толкова силна, че дори като седиш и дишаш, те боли, тогава вече губиш всякакви надежди. И си казваш и днес нищо не се случи, и утре не се случи нищо, но все пак чакаш и утрешния ден", казва Цветана.
