1456 г. при повторно разглеждане Жана д’Арк е оправдана от обвинението в ерес 25 години след екзекуцията й. Доброто име на Орлеанската дева е възстановено 25 години след екзекуцията й.
След края на войната в Нормандия през 1452 г., Шарл VII нарежда да се съберат всички документи, свързани с процеса на Жана, и да се предприеме разследване на неговата законосъобразност. Разследването разглежда документите на процеса, разпитва оцелели свидетели и единодушно решава, че по време на процеса са допуснати груби нарушения на закона. През 1455 г. папа Каликст III нарежда да се започне нов процес и назначава трима представители да следят за неговото съблюдаване.
Съдът в Париж, Руан и Орлеан провежда разследвания в родните земи на Жана. Легати на папата и съдията разпитват 115 свидетели, включително майката на Жана, нейни другари по оръжие и обикновени жители на Орлеан.
Така на 7 юли съдията прочита присъдата, която е, че всяко обвинение срещу Орлеанската дева се опровергава от разпита на свидетелите. Първият процес е обявен за невалиден, а копие от протоколите и обвинителния акт символично са скъсани пред събралата се тълпа.
През 1909 г. папа Пий X я обявява за блажена, а на 16 май 1920 г. папа Бенедикт XV я канонизира.
1585 г. английска експедиция основава колония на брега на Вирджиния в Северна Америка. Мистерията на 120-те заселници, които са се опитали да създадат първата колония на Англия на североизточното крайбрежие на Америка, остава неразгадана и до днес.
Кралица Елизабет I и известният изследовател сър Уолтър Роли се надявали, че експедицията ще доведе до създаването на столица в Новия свят, но нещо ужасно се объркало. Мъжете, жените и децата просто изчезнали - вероятно избити от местните индианци - и каквито и да било доказателства за установяването им по тези земи изчезнали безследно.
През 1584 г. била изпратена експедиция, която да изследва крайбрежието на Северна Америка в търсене на подходящо място за изграждане на селище. Експедицията била оглавена от Филип Армадес и Артур Уарлоу. Изследваната земя била наречена Вирджиния в чест на Елизабет („кралицата-девица”).
Роли получил разрешение за колонизация, като в указа на кралицата имало любопитен анекс: Сър Роли имал 10 години на разположение да създаде колония, след което „лицензът” му за колонизация изтичал. И Роли и Елизабет били наясно, че това начинание ще им открие път към богатствата на Новия свят, а и новата колония може да служи като военноморска база на британския флот.
През април 1585 г. била изпратена първата колониална експедиция, състояща се изцяло от мъже - войници-ветерани под ръководството на сър Ричард Гренвил.
Основаването на колонията започнало зле, след като повечето продоволствени запаси били изгубени, когато лодката, натоварена с тях се разбила в рифовете. Последвало „запознанство” с местните жители - англичаните обвинили туземци от селото Аквакогок в кражба на сребърна чаша. Селото им било разрушено и изгорено заедно с вожда на племето.
През април следващата година положението в колонията било плачевно поради липсата на провизии и продължаващите стълкновения с индианци. Покрай Роаноук преминала експедицията на сър Френсис Дрейк, който се връщал у дома след успешен „поход” до Карибите. Дрейк предложил на колонистите да ги откара до Англия и те с радост се съгласили.
Вторият опит за колонизация не закъснял. Новите колонисти, предвождани от Джон Уайт се заселили на остров Роаноек на 22 юли 1587 г. Този път не били само мъже и на 18 август се родило първото английско дете в Америка - Вирджиния Деър. Колонистите се опитали да изгладят отношенията си с местните индианци, но ударили на камък. Опасявайки се от усложняване на ситуацията Уайт тръгнал обратно за Англия, за да иска помощ. В момента на тръгването му на острова останали 116 колонисти - 115 мъже, една жена и едно бебе.
Когато Уайт се върнал на острова през 1590 г. намерил селището напълно изоставено, без следа от хора. Уайт не успял да се сдобие с каквато и да е информация относно съдбата на заселниците. Липсвали и всякакви следи, сочещи да е имало неприятелско нападение или борба в селището.
Единствено върху един дървен стълб намерил издълбан надпис „Cro”, според някои съкращение от „Кроатон” - име на местно индианско племе. През 1602 г. нова експедиция посещава острова, но следи от изчезналите колонисти отново не били намерени. Най-разпространеното мнение е, че колонистите са били пленени от индиански племена или отведени от острова от испанци.
1754 г. в Ню Йорк е открит Колумбийският университет. Това е най-старото висше училище в щата Ню Йорк и петото най-старо висше учебно заведение в САЩ въобще. Той е основан като Кралски колеж с харта на британския крал Джордж II.
Любопитен факт е, че Колумбийският университет администрира годишната награда за журналистика „Пулицър”.
1829 г. открита е пистата за конни надбягвания Ейнтрий Рейскорс близо до Ливърпул. Там се провежда състезанието с препятствия Гранд Нешънъл (с дължина 7,24 км), което е едно от най-популярните в света.
На територията на Ейнтрий Рейскорс се намира и пистата Ейнтрий Мотор Рейсинг Сиркуит, която е домакин на пет състезания от Формула 1 в периода 1955-1962 г., както и на още 11 състезания от неофициалния календар на Формула 1. Освен това на Ейнтрий Рейскорс има голф игрище с 9 дупки и се провеждат концерти.
1898 г. президентът на САЩ Уилям Маккинли подписва резолюция за анексирането на Хавай. През 13 и 14 в. вълни от имигранти от Таити дошли на Хавайските острови и „погълнали” местното население. Първите заселници на островите били Полинезийски пътешественици. За пръв път островите били открити от европейците през 1778 г. по време на пътешествията на английския изследовател Капитан Джеймс Кук.
След смъртта на тогавашния предводител на Хавай, Камехамеа станал крал. Имащ войнствен дух и огнестрелни оръжия, той атакувал вождовете на другите кралства, докато не станал господар на всички острови през 1795 г. Но едва след като международната общност признала съществуването на Хавайското кралство, заедно с неговия владетел, всички жители, обитаващи Хавайските острови приели своя нов господар.
Камехамеа III, който управлявал от 1825 г. до смъртта си през 1854 г., разчитал на мисионерите да му дадат съвет или да му помогнат по някакъв друг начин. По тази причина той им разрешил да проповядват Християнството на острова.
Под постоянната опасност от Европейските нации, копнеещи да присъединят Хавайските острови към своите империи, Хавайските търговци и Американските бизнесмени искали Съединените щати да добавят земите им към територията си. Договор за взаимопомощ бил гласуван през 1875 г.
Договорът бил подновен през 1884 г., но не бил ратифициран. Ратификацията била факт през 1887 г., когато била направена поправка, даваща на САЩ изключителното право да изградят морска база на Пърл Харбър. Количеството захар за износ към САЩ се увеличило значително, което накарало много американски бизнесмени да инвестират средства в захарната индустрия.
Нова конституция за Хавайските острови била съставена малко след като С.Б Дол станал президент. Конспирация, с цел да премахне републиката и да възвърне монархията, влязла в действие. Внезапна среща с предопреден отряд полицаи, осуетил този план. Бившата кралица, която била укрила оръжия, амуниции и уличаващи документи, били намерени. Тя била арестувана и осъдена на девет месеца затвор в бившия замък. През януари 1895 г., тя тържествено се отказала от правата си за трона и се заклела във вярност към републиката.
След встъпването в длъжност на президента МакКинли през март 1897 г., преговорите със САЩ били подновени. Хавайските острови били от части анексирани след поредица резолюции на Конгреса скоро след това. Формалното признаване на суверенитет било през Август 1898 г., когато Американския флаг бил издигнат над Административната сграда.
Атаката на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. от японците принудила Америка да участва във Втората Световна война. Хавайските острови служели като много важна база за операциите в Тихия океан и помогнали на Америка да спечели войната в Тихия океан.
Граждани гласували Хавайските острови да станат Американски щат през 1958 г. Президентът Дуайт Айзенхауър подписал законопроект през март 1959 г., който признал Хавайските острови за 50-я щат на 21 август 1959 г.
1974 г. националният отбор по футбол на ФРГ печели като домакин Световното първенство по футбол. В квалификациите за първенството във ФРГ играят 98 страни, а шампионатът пропускат доста известни и големи футболни нации - Англия, Франция, СССР, Унгария, Португалия и Испания. За сметка на това на финалите се класира ГДР и по този начин двете Германии участват на световно първенство.
Форматът на първенството е малко по-различен, отколкото в последните три издания. На финалите играят 16 отбора, разделени в по четири групи, като първите два отбора продължават напред - по точки и голова разлика. Сега обаче, вместо елиминации, се формират още две групи по четири отбора, като победителите в тях играят на финала, а вторите отбори - за трето място.
Големият фаворит преди първенството е отборът на Холандия. И причината е в стила на игра, който налагат лалетата, останал известен под името „тотален футбол”. Родоначалник на този стил е треньорът на „Аякс” и на холандския национален отбор Ринус Михелс. Той взаимства идеята от ръгбито, а тя е проста - отборът да се защитава и да атакува като един човек, с пълна преса в предни позиции и покритие на целия терен. А виждането на Михелс за играта се изпълнява от играчите на великия „Аякс”, начело с гениалния Йохан Кройф.
До финала Холандия стига след пет победи и само едно равенство - 0:0 с Швеция.
Другият финалист в турнира е отборът на ФРГ. Западногерманците започват първенството с фалстарт след загуба от „малкия брат” ГДР, което им коства първото място в група A, но оттам насетне грешки няма - с общо пет победи и една загуба те отиват на финал. В състава им блестят играчи като Франц Бекенбауер, Герд Мюлер, Волфганг Оверат, Ули Хьонес, големият вратар Сеп Майер.
Финалната среща започва трагично за ФРГ - още в първата минута Йохан Кройф с изящен дрибъл прави за смях защитата на германците, а Фогтс, в невъзможност да го спре, го подсича с шпагат отзад в наказателното поле - дузпа. Зад топката застава безпогрешният Йохан Неескенс, който разпечатва Сеп Майер - 1:0 за Холандия. В четвъртата минута Кройф отново се подиграва с топка в крака на Фогтс, който си изкарва жълт картон за груб фаул срещу холандската звезда. Това начало се оказва истинска катастрофа за ... Холандия.
Ранният гол подлъгва жестоко лалетата, които започват да се държат на терена в Мюнхен като световни шампиони. И наказанието не закъснява - в 25-тата минута Хьолценбайн, по примера на Кройф, влиза с изящен дрибъл по левия фланг в наказателното поле на Холандия, където е спънат от Янсен - дузпа. Паул Брайтнер се наема с изпълнението и изравнява резултата. Две минути преди края на полувремето големият голмайстор Герд Мюлер бележи победния гол за ФРГ в типичен стил, след като в един миг изглежда, че топката не е удобна и му е зад гърба, но някак Герд успява да я изстреля така, че противниковият вратар да остане изненадан.
Холандия има своите шансове да се върне в мача – още в 37-та минута Джони Реп пропуска сам срещу Сеп Майер, а през второто полувреме лалетата заиграват познатия тотален футбол, но германската защита и Майер удържат.
ФРГ печели втората си световна титла, но за германците това се оказва развалянето на шампионския отбор. Защото на партито по спечелване на световната титла на футболистите не им е разрешено да вземат съпругите си, като изключение се прави само за капитана и най-добър играч на ФРГ на първенството Франц Бекенбауер. Обидени, Герд Мюлер и Паул Брайтнер си тръгват, като Мюлер прекратява кариерата си в националния отбор, а раздорът между големите звезди дава отражение върху германския отбор.
1983 г. американската ученичка Саманта Смит лети до Съветския съюз по покана на генералния секретар на ЦК на КПСС Юрий Андропов. След като Андропов става съветски лидер, големите американски вестници и списания поставят портрета му на кориците си, големи статии го описват в доста негативна светлина как завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света.
По същото време в Европа и Северна Америка започват масови антиядрени протести, очаква се телевизионното предаване на ABC за ядрена война със заглавие „Денят след утре”, който се очаква да бъде излъчен през ноември. Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения” и предприема разгръщане на ракетите „Круз” и „Пършинг II” в Европа.
Статия с голяма снимка на Андропов в списание „Тайм” от ноември 1982 г. попада пред погледа на Смит. „Ако хората толкова се страхуват от него - пита тя майка си, - защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?” „Защо не му напишеш ти?” - пита в отговор майката Джейн. И… Саманта пише.
През ноември 1982 г., когато момиченцето е пети клас, тя пише на съветския лидер Юрий Андропов, опитвайки се да разбере защо отношенията между Съветския съюз и САЩ са толкова напрегнати:
Скъпи г-н Андропов,
Името ми е Саманта Смит. На десет години съм. Поздравления за новата ви работа.
Загрижена съм за Русия и Съединените Щати да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?
Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,
но бих искала да знам, защо искате да завладеете целият свят или поне нашата страна.
Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.
Искрено Ваша,
Саманта Смит
Тя дълго чака отговор, но той все не идва. Тогава тя пише второ писмо до посланика на СССР във Вашингтон Добринин, в което пита все пак ще получи ли отговор или не. След месец - на 25 април 1983 г., Саманта неочаквано е извикана при директора на училището, който разтреперан й казва: „Иди си у дома. Имаш писмо от мистър Андропов”.
Писмото й вече е публикувано в съветския вестник „Правда”, а в отговора си Андропов пише:
Скъпа Саманта,
Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята страна и от други страни.
Струва ми се - като съдя по писмото ти,- че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна знаят и обичат много тази книга.
Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим на войната да избухне.
Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.
Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.
Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветски мъже, жени и деца.
В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище. И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо - и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати.
И Америка, и ние имаме ядрено оръжие - страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога! - няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.
Мисля, че това е достатъчен отговор. На втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?” ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна - нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството - не иска нито голяма, нито „малка” война.
Ние искаме мир - ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.
Ние искаме мир за нас и за всички народи на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.
Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш със свои връстници, ще посетиш международния детски лагер „Артек” край морето. И сама да се убедиш: всеки в Съветския съюз е за мир и дружба сред хората.
Благодаря ти за писмата. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.
Ю. Андропов
Последвалите събития започват с интервю на Смит, водено от Тед Копъл и Джони Карсън, и с многото други предавания на големите новинарски мрежи в Америка.
На 7 юли 1983 г. Саманта Смит отлита за Москва заедно с родителите си и прекарва две седмици като гостенка на Андропов. По време на визитата си тя посещава Москва и Ленинград, прекарва известно време в Артек, най-големия съветски пионерски лагер, разположен до град Гурзуф на Кримския полуостров.
Андропов вече е сериозно болен и не се среща лично с нея, но успяват да разговарят по телефона. Саманта Смит пише в книгата си, че в Ленинград тя и родителите ѝ са били изумени от гостоприемството на хората и с вниманието, с което ги удостояват.
В Артек тя избира да остане със съветските деца, вместо да се възползва от предложената й отделна стая. За улеснение в общуването учителите и децата, които говорят английски, са събрани да живеят в сградата, в която тя е отседнала. Настанена в стая с още девет момичета, Саманта прекарва времето си в плуване, разговори, учене на руски песни и танци.
Медиите следват всяка стъпка - снимки и статии за нея са публикувани във водещи руски вестници и списания, за пътуването й и след това. Когато на 22 юли 1983 г. Саманта се завръща в САЩ, пристигането й е отпразнувано от хората в щата Мейн.
Тя се превръща в политически и миротворчески активист, заради нея се появява терминът „детска дипломация”. През 1984 г. Саманта води специално детско предаване на компания Дисни, посветено на политиците, където интервюира няколко кандидата за президентските избори през 1984 г.
1985 г. 17-годишният немски тенисист Борис Бекер става най-младият шампион за цялата история на турнира „Уимбълдън”. Дебют при професионалистите Бекер прави на турнира в Кьолн на 24 октомври 1983 г., играе със Санди Майер от САЩ и губи с 1:2 (6-3 4-6 4-6 ).
Още следващия сезон при първото си участие на турнир от големия шлем в Австралия стига четвъртфинал и загатва за бъдещи успехи. Същата година на 11 юни печели първата си титла на двойки в партньорство с поляка Войтек Фибак.
На 10 юни 1985 г. прави дебют на трева на „Куинс къп”, с победа над американеца Нелсън Тод. След това стига до финала, където печели срещу южноафриканеца Йохан Крийк. Две седмици по-късно постига още по-голям успех - на 17 години и 7 месеца при второто си участие печели „Уимбълдън”, побеждавайки поставения под номер 8 Кевин Кърен с 3:1.
Три месеца след триумфа става и най-младия шампион на мастърса в Синсинати, побеждавайки Матс Виландер, а в края на годината се представя успешно и на Мастърса, като достига до финала, който губи от Иван Лендъл в три сета.
1988 г. изстрелян е съветският космически апарат „Фобос 1” към Марс с български прибор на борда. Безпилотната космическа мисия включва изстрелването на два автоматични космически апарата от СССР за изследване на Марс и неговите естествени спътници Фобос и Деймос. Програмата е международна и включва още Швеция, Швейцария, Австрия, Франция, България, ФРГ и САЩ.
„Фобос 1” е изстрелян на 7 юли 1988 г., а вторият апарат - на 12 юли с.г. Всеки е изстрелян с ракета „Протон”.
Целите на двата апарата „Фобос” били да изследват междупланетното пространство, да извършат наблюдения над Слънцето, да установят състава на плазмата в близост до Марс, да изследват атмосферата и повърхността на Марс, акто и да изследват състава на повърхността на марсианския спътник Фобос.
„Фобос 2” дори успява да влезне в орбитата на Марс и да изпрати 38 снимки с висока резолюция. И двата апарата претърпяват провал.
2007 г. негово светейшество Бенедикт XVI издава апостолическото писмо, с което провъзгласява латинския език официален за литургия.
Summorum Pontificum (Върховни понтифици) е апостолическото писмо motu proprio на папа Бенедикт XVI, постановяващо уважение към каноническите обичаи на Латинската Меса на католическата църква, позната под наименованието Тридентинска меса, и провеждането на повечето свещенодействия във вида, предхождащ литургичните реформи на Втория Ватикански събор.
Документът е издаден с писмо, обясняващо причините за издаването му. Влиза в сила от 14 септември с.г.
Според него всички свещеници имат право да отслужват литургията по Тридентинската меса във всяка обичайна църква, вместо досегашната практика според motu proprio Ecclesia Dei от 1988 г. да се отслужва само при голямо количество отправени прошения от миряни и в специално предназначени за целта места.
Папата обяснява в прибавеното писмо, че действията му са насочени към „примирение в сърцето на църквата” с Традиционните Католици в разногласие с Ватикана, като членовете на Братството на свети Пий X, основано от отлъчения от Йоан Павел II архиепископ Марсел Франсоа Льофевр заради верността му към практиките отпреди събора.
Тридентинската меса по този начин обаче не премахва тази на Павел VI, а е обявена за равноправна на нея.
На 7 юли се отбелязва Европейски ден на шоколада. На този ден през 1550 г. от Америка в Испания е доставена първата партида от любимия ни шоколад. Ето защо тази дата е избрана от Европейския съюз за честване на неофициалния шоколадов празник.
Ацтеките са първите хора в света, които правят шоколад. Те го наричат храна на боговете и го свързват с богинята на женската плодовитост. Предполага се, че името „шоколад” идва от „chocolatl” на ацтекския език Нахуатъл - от „xococ” - горчив и „atl” - вода или напитка. Първото шоколадово блокче е направено през 1842 г. от Джон Кадбъри. Години по-късно в Швейцария Даниел Петер добавя мляко към шоколада и създава продукта, днес познат като млечен шоколад.
