27 март: Извършено е първото кръвопреливане на човек в болница
27 март: Извършено е първото кръвопреливане на човек в болница / Thinkstock/Getty Images

1860 г. в САЩ е патентован тирбушонът. Според друга история обаче, първият тирбушон е бил създаден в Англия от свещеникът Самюел Хеншъл, който през 1795 г. получил и патент за изобретението си.

Нуждата от подобен уред се появила, когато англичаните започнали да затварят стъклените бутилки вино с корк, внесен от Испания и Португалия. В документ, датиращ от 1861 г., тирбушонът бил описан като „стоманен винт, използван за отстраняване на тапата от бутилката”.

Любопитен факт е, че още в края на 19 в. се появил и друг механизъм за отваряне на винени бутилки - две тънки метални ламелчета, които минават между тапата и стъклото и я изваждат на бял свят. Само че това приспособление, известно като „турбошон”, не успяло да добие популярността на винтовия тирбушон, понеже изисква повече прецизност и търпение при работа.

1899 г. италианският инженер Гилермо Маркони осъществява първата международна радиовръзка - между Англия и Франция, като използва морзовата азбука. През 1895 г. Маркони започва експерименти за безжично предаване на сигнали и работи по този проблем през целия си живот.

Той присъединява морзов телеграфен ключ към предавателната част на осцилатор на Херц, заземява осцилатора, а другия извод свързва високо над земята с плоча с което създава първообраз на антената. Успява да предаде сигнал на 2,5 км.

През 1896 г. Маркони заминава за Великобритания, където продължава опитите си. С увеличаване размера на антената през 1897 г. реализира предаване и приемане на сигнал на 14,5 км. След този успех в осъществената радиовръзка регистрира „Безжична телеграфна и сигнална компания”, като получава патент за принципа на действие на електровръзка без проводник. Като използва групова антена, осъществява връзка с Франция през протока Ламанш на разстояние 45 км.

През 1900 г. Маркони прилага разработката на Карл Фердинанд Браун за нов тип предавател, подобрява качествата на приемника и на следващата година осъществява радиовръзка през Атлантическия океан на разстояние около 3400 км. За този експеримент предавателят е монтиран в Корнуол, Англия, а приемникът в Сейнт Джонс, Нюфаундланд.

През 1901 г. Маркони построява радиостанция във Уелфлиит, Масачузетс, откъдето през 1903 г. е предадено известното радиосъобщение между президента на САЩ и краля на Англия. През 1905 г. Маркони открива първата трансатлантическа радиосвързочна служба.

През 1909 г. Маркони и германският физик Карл Фердинанд Браун получават Нобелова награда за физика с обосновката „за техния принос в развитието на безжичната телеграфия”. Любопитен факт е, че Гулиелмо Маркони е основател на Радио Ватикана.

1914 г. е направено първото в света кръвопреливане на човек, извършено в болница в Брюксел. Всъщност първото кръвопреливане въобще е описано още на 14 ноември 1666 г.

Самюъл Пийпс бил опитен държавен чиновник както в морския флот, така и в парламента. Той обаче е известен най-вече със своя знаменит дневник, описващ ежедневието на лондончани от периода на Реставрацията. По това време той става свидетели на събития като голямата чумна епидемия и Големия пожар в Лондон през 1666 г.

Пийпс започва да води своя дневник от суета. Той е бил особено горд от своите постижения и „записването на събитията му е доставяло особено голямо удоволствие; препрочитането им - още повече”. Наблюденията, които той прави на кръвопреливане между две кучета, се случват близо четири десетилетия, след като английският физик Уилям Харви заявява, че кръвта циркулира през тялото, а сърцето изпълнява ролята на помпа. Харви всъщност открива онова, което частично е било установено от арабския лекар Ибн ал-Нафис много по-рано - през 13 в.

Година по-късно и лекарят Ричард Лоуър, и французинът Жан Батист Дени повтарят процедурата, но този път използват хора. В случая на Дени това е 15-годишно момче, което получава кръв от овца. По незнайно какви причини то оцелява. Може би причината се крие в малкото количество използвана кръв.

Следващите опити за кръвопреливане са спорадично успешни най-вече поради факта, че лекарите все още не знаят колко важни за съвместимостта са вида на организма и типа кръв. Ситуацията се променя чак в началото на 20 в. с откриването на различните видове кръвни групи. Първият успешен опит за кръвопреливане с човешка кръв е извършен през 1818 г. от британския акушер Джеймс Блъндъл. Манипулацията е извършена на 1 септември в лондонската болница „Сейнт Гайс”.

Пациентът на д-р Блъндел получава половин литър кръв от различни донори, но за съжаление не оцелява. Поради това почти цял век се прилага преливане на кръв от агнета на хора, особено по време на войни.

За да се стигне дотам обаче поколения лекари правят постепенни стъпки. Първата крачка прави Уилям Харви, който през 1628 г. открива кръвообращението. След него е английският лекар Ричард Лоуър, който за пръв път прави успешно преливане на кръв на кучета (1666 г.).

На 15 юни 1667 г. пък Жан-Батист Дени прави овчарски скок в историята на медицината като осъществява трансфузия на животинска кръв (от агне) на 15-годишно момче. Същата година и Ричард Лоуър прави успешно кръвопреливане от овца на човек.

1927 г. е пуснат на вода японския самолетоносач „Акаги” - един от самолетоносачите от японския Императорски флот по време на Втората световна война. Крайцерът е кръстен на планината Акаги, действащ вулкан в областта Канто (Акаги буквално означава „червен замък”).

Като единствен кораб от своя клас „Акаги” играе важна роля в нападението над „Пърл Харбър”, но по-късно е потопен заедно с още три японски самолетоносача от американски бомбардировачи от авионосците „Ентърпрайз” и „Йорктаун” в битката при Мидуей.

Основите на кораба са положени в корабостроителниците на град Куре. Първоначално е проектиран като линеен крайцер от клас „Амаги”. През 1922 г. обаче Япония подписва Вашингтонския морски договор. Ограниченията наложени от договора, попречват „Акаги” да бъде завършен като крайцер. Друга клауза обаче позволява корпусите на два линейни кораба или крайцера да бъдат превърнати в самолетоносачи с максимална водоизместимост до 33 000 тона. За целта са избрани недовършените корпуси на „Акаги” и „Амаги”.

По време на строителството „Амаги” се оказва до такава степен повреден от голямото земетресение в Канто (на 1 септември 1923 г.), че не подлежи на ремонт. На следващата година е прекратено и строителството на „Атаго” и „Такао” - другите два проектирани крайцера от този клас, и корпусите им са нарязани на скрап, съгласно условията на Вашингтонския морски договор.

„Акаги”, единственият останал кораб от този клас, е спуснат на вода на 22 април 1925 г. и завършен в корабостроителница в Куре на 27 март 1927 г. При завършването на строителството, корабът има два хангарни палуби с капацитет 61 самолета.

На носа хангарите са открити - като две палуби за излитане. На теория, това позволява на самолетите да излитат директно от хангарите, докато приземяващите се самолети кацат на главната летателна палуба отгоре.

На практика, подреждането на няколко летателни палуби една върху друга се оказва несполучливо. От 1935 до 1938 г „Акаги” е подложен на основна реконструкция в корабостроителниците на Сасебо. Хангарите са удължени напред, палубите за излитане са премахнати и е увеличена вместимостта на хангарите на 91 самолета.

По време на Втората световна война, под командването на капитан Киичи Хасегава, корабът е флагман на вицеадмирал Чюичи Нагумо в ударното съединение, което извършва атаката над базата в „Пърл Харбър”, през декември 1941 г.

От самолетоносача излитат две вълни самолети. В първата вълна са 27 бомбардировача „Кей”, които имат за цел американските кораби „Мериленд”, „Тенеси”, „Уест Вирджиния”, „Калифорния”, и „Оклахома”, и 9 изтребители „Зеро”, атакуващи военновъздушната база в Хикъм Фийлд. Във втората вълна са 18 бомбардировача-торпедоносци „Аичи Д3А”, които имат за цел корабите „Неошо”, „Шоу”, и „Невада”.

1962 г. за първи път се чества Международният ден на театъра. Датата е свързана с откриването на сезона на Театъра на нациите в Париж през 1962 г. и тогава Международният театрален институт към ЮНЕСКО, тогава се решава това да бъде Международният ден на театъра. Всъщност обаче празникът е отбелязан за пръв път година по-рано (1961 г.).

Приема се, че театралното изкуство възниква в Древна Елада. Първообразът му са пиесите, играни по време на празниците в чест на Дионис - прочутите дитирамби. Характерното за древногръцкия театър било, че една пиеса включва максимум до трима актьори, като те са само мъже. Актьорите носели маски в зависимост от персонажа, който играели. През цялото време на сцената присъствал и  хор, който служел като акомпанимент.

Автор на първото послание за Деня на театъра е френският творец Жан Кокто - поет, писател, дизайнер, художник, скулптор, сценарист, актьор и режисьор.
От тогава всяка година на Международния ден на театъра световноизвестна личност поднася на всички почитатели на изкуството размислите си за театъра и живота на сцената и извън нея.

Посланието се чете преди представленията в стотици театрални зали по света и се разпространява чрез средствата за масова информация. Международният ден на театъра се отбелязва с редица културни прояви и театрални събития.

1964 г. най-силното земетресение, регистрирано в САЩ с магнитуд 9,2 по скалата на Рихтер разтърсва Южна и Централна Аляска. Загиват 125 души, а икономическите загуби достигат до около 311 млн. долара.

Аляска вероятно е заселена за пръв път от народи, които идват по Беринговия сухоземен мост, включително инуити и множество индиански групи. По-голямата част от предколумбовото население на Северна и Южна Америка вероятно е дошло по този път, но е продължило да се придвижва на юг.

Първите исторически свидетелства показват, че първите европейци, достигнали до Аляска, са дошли от Русия.

1969 г. е изстрелян американският космически апарат „Маринър 7”. Като част от програма „Маринър” на НАСА, „Маринър 6” (изстрелян на 24 февруари 1969 г.) и „Маринър 7” извършват първата двойна мисия до Марс.

Целта на мисията е установяване на база за бъдещите изследвания на Марс, търсене на извънземен живот и да бъдат изпробвани технологичните постижения, които да проправят пътя към дългосрочни изследователски мисии далеч от Слънцето.

На 31 юли и 5 август 1969 г. двата апарата прелитат на 3400 км от планетата. На 29 юли 1969 г., седмица преди достигане на Марс, операторите от JPL загубват контакт с „Маринър 7”. Сигналът е възстановен с помощта на допълнителната антена малко след пристигането на „Маринър 6”.

По-късно е установено, че батерия на борда на „Маринър 7” е експлодирала. Благодарение на наблюдения, направени от „Маринър 6” е възможно препрограмирането на „Маринър 7”, за да може да заснеме точки, интересуващи учените. Впоследствие апаратът дори изпраща повече снимки отколкото „Маринър 6” въпреки експлозията.

По случайност и двата апарата прелитат над региони с кратери и пропускат както големите северни вулкани, така и екваториалния гранд каньон открити по-късно. Сондите фотографират около 20% от повърхността. Изпратени са 198 снимки до Земята и е допълнена информацията от предната мисия на „Маринър 4”.
Днес „Маринър 6” и „Маринър 7” са нефункциониращи и обикалят в хелиоцентрична орбита.

1972 г. от СССР е изстрелян автоматичен космически апарат „Венера 8”. Апаратът е изстрелян в 4.15 ч. стандартно време с цел изследване на планетата Венера.

Оборудването на апарата включва термометър, манометър, газов анализатор, радарен алтиметър, гама-спектрометър и радиокомуникационна система. 117 дни след запуска апаратът навлиза в атмосферата на Венера на 22 юли 1972 г. в 8.37 ч. стандартно време, като междувременно осъществява една корекция на курса.

Апаратът каца на повърхността в 9.32 ч. и спускаемият модул продължава да предава данни от повърхността в продължение на 50 минути и 11 секунди преди настъпване на повреда. Потвърдени са температурата от 470 градуса Целзий и налягане от 90 атмосфери на повърхността, както и потвърдено че осветеността е достатъчна за използването на камера. Изчислено е че видимостта би била около 1 км.

Любопитен факт е, че първите стартове към далечната планета се състояли през февруари 1961 г. На 4 февруари се отправила в полет първата венерианска станция, направена в ОКБ-1 на Сергей Павлович Корольов. Ракетата-носител „Мълния” успяла да изведе космическия апарат в орбита, но ускоряващият модул не сработил и станцията, водена по документи като „Обект 1ВА”, не успяла да полети към Венера.

На 12 февруари в полет се оправила и втората станция от типа 1ВА. Ракетата извела станцията успешно в орбита, ускорителният блок също сработил и съветските вестници излезли с огромни заглавия за стартирането на първата в света автоматична междупланетна станция до Венера.

1973 г. американският актьор Марлон Брандо се отказва от наградата „Оскар”, в знак на подкрепа на правата на индианците. Актьорът „взривява” меката на киното, бойкотирайки 45-ото раздаване на наградите.

В гимназията Марлон се изявява като проблемен ученик. Когато навършва 16 години, е изпратен от баща си във военно училище, но поради буйния си нрав е изключен в годината на дипломирането си. След това се мести в Ню Йорк и започва да посещава курса по актьорско майсторство на Стела Адлер.

През 1947 г. постига невероятен успех с ролята си на Стенли Ковалски в пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай желание”. Участва и във филмовата й адаптация, за която е номиниран за „Оскар” за най-добра мъжка роля. Печели престижното отличие през 1954 г. за изпълнението си във филма „На кея”.

Любопитен факт е, че въпреки големия си успех и симпатиите на публиката Марлон Брандо едва не приключва кариера си през 60-те години на 20 в. Причина за това е тежкият му характер и груб език. Голяма част от режисьорите отказват да работят с него.

Филмовият му ренесанс настъпва благодарение на Франсис Форд Копола и неговия филм „Кръстникът”. Първоначално продуцентите на филма не искат и да чуят името Брандо, но всичко се променя още след първото му прослушване. Знаменитата роля на дон Вито Корлеоне донася втори „Оскар” на актьора.

На 27 март Брандо трябва да вземе отличието за превъплъщението си в Дон Корлеоне в „Кръстникът”. Вместо да иде на церемонията обаче, актьорът изпраща там млада индианка. Въоръжава я с пространна реч в размер на 15 страници, в които обяснява защо отказва статуетката. Представителката на Брандо е известна с две имена - Мари Крус и Сашийн Малкото перо. Носителка е и на титлата „Мис Американски вампир”, спечелена в конкурс две години по-рано.

Вечерта Сашийн излиза на сцената в рокля със знаците на племето апачи. Взема „Оскар”-а и на един дъх изстрелва, че Марлон протестира срещу начина, по който Холивуд третира индианците.

Изявата й трае само 45 секунди. Минути по-рано зад кулисите я е спипал продуцентът на „Кръстникът” Албърт Руди, който я заплашва, че ще я ликвидира физически или ще нареди ареста й, ако си позволи да говори повече от 45 секунди. Малкото перо очевидно взема на сериозно заплахата и словото й е импровизирано.

След това отива зад завесата и изчита всичките 15 страници на Брандо пред журналистите. Какво точно се случва с „Оскар”-а, попаднал в нейните ръце - не се знае. От тогава обаче киноакадемията приема правилото наградите да се вземат винаги лично.

Изборът на Брандо да изпрати младата индианка има свое обяснение. Той подкрепя индианците още в края на 60-те години на миналия век, когато отива във Вашингтон и публично се застъпва за правата на червенокожите племена да ловят риба в изконните си земи.

За самия Марлон Брандо този „бойкотиран Оскар” е втори. Печели първия 18 години по-рано - през 1954 г., за играта си в лентата на Елия Казан „На кея”. Статуетката обаче му е открадната през 1970 г. и Брандо умолява академията да му изпрати нова. Две години по-късно наградата отива при индианците. Третата статуетка пристига при актьора на старини - през 1999 г. и е за цялостния му принос в историята на киното.

1977 г. при най-голямата в историята самолетна катастрофа два самолета „Боинг” се сблъскват на летище „Лос Родеос”, Тенерифе (Канарски острови). При инцидента загиват 583 души и до днес това е авиокатастрофата с най-много жертви в историята на авиацията (изключвайки атентатите в Ню Йорк от 11 септември 2011 г.).

Летище Тенерифе Север е разположено край град Сан Кристобал де ла Лагуна на остров Тенерифе (провинция Санта Крус де Тенерифе, област Канарски острови, Испания), намирайки се на 11 км от регионалната столица Санта Крус де Тенерифе.

Същият ден на другото основно летище на Тенерифе на Канарските острови е извършен атентат без жертви от „Движението за независимост и автономия на Канарските острови”. Това налага пренасочването на целия въздушен трафик към северното летище.

Трагедията се разиграва 17.06:50 ч. местно време в мъгла с видимост до 100 м преди и непосредствено при излитането на двата самолета, насочили се един срещу друг на пистата за излитане след рулиране.

Разследването стига до извода, че причините за катастрофата са комплексни - гъстата мъгла, претовареният трафик, нарушена комуникация, изнервеният екипаж на KLM (бързащ да излети за Амстердам след пренасочването и задържането му в Тенерифе, за да може да се вмести в трудовите норми), принизена бдителност на екипажа на „Пан Американ” (неизпълняващ указанията да излезе по пистата за рулиране C3 с маньовър на 135° - практически невъзможен за самолета „Боинг-747”, поради което екипажът решава, че диспечерът им е казал да свърнат по C4, за което е необходима маневра само на 45°).

1990 г. в Лондон е открит музей на Шерлок Холмс. Шерлок е литературен герой, създаден от сър Артър Конан Дойл.

Според разказа на Артър Конан Дойл Шерлок Холмс и д-р Уотсън обитавали стара викторианска къща, намираща се днес в близост до музея на мадам Тюсо, в периода 1881-1904 г. Поради тази причина английското правителство обявява сградата, построена през 1815 г., за национална ценност и я превръща в музей, посветен на живота и времето на Шерлок Холмс, а интериорът й е така преустроен, че максимално да се доближи до описаното от Конан Дойл.

Известният кабинет с изглед към „Бейкър Стрийт” е на първия етаж. Там посетителят може да седне в креслото на Холмс до камината, както и да надникне в спалнята му. Спалнята на д-р Уотсън пък е на втория етаж и гледа към малка вътрешна градинка, а най-отпред е и стаята на г-жа Хъдсън - хазяйката на двамата известни наематели. Третият етаж е специално отреден на нова изложба на восъчни фигури, където можете да видите Шерлок Холмс и д-р Мориарти в една и съща стая.

Всички помещения на къщата са изпълнени както с лични вещи на детектива, така и с експонати от неговите публикувани случаи. Притежанията на детектива са на обичайните си места - бележник, лула, лупа, чехли. Тук може да се види и дневника на Уотсън с изписани на ръка бележки по загадката, описана в „Баскервилското куче”.

Любопитен факт е, че по времето когато са писани книгите обаче такъв адрес като „Бейкър стрийт”221Б в Лондон не е съществувал. Той се появява на картата на града по-късно при едно разширение на улицата на север. Тогава адресът попаднал в обозначенията на пансион, в който се отдавали стаи под наем.