1497 г. Вашко да Гама достига нос Добра надежда. Името на португалския мореплавател остава в историята като откривателя на морски път до Индия.
Експедицията му е следствие от обезпокоението на португалския крал Мануел I, че откритията на Колумб на запад застрашават търговските интереси на Португалия. Тогава все още не е било ясно, че Колумб всъщност не е открил западен път до Индия, а Америка. Важен момент в начинанието на да Гама указва и плаването на Бартулумеу Диаш, който достига нос Добра Надежда и установява добри перспективи за плаване към Индия.
За тази цел е организирана експедиция от три кораба „Сан Габриел”, на който да Гама издига адмиралския си флаг, „Сан Рафаел” - с капитан братът на Вашку Паулу да Гама и малкия кораб „Бериу” - капитан Николау Куелю. Освен това към флотилията е причислен и един транспортен кораб натоварен с хранителни припаси. За главен щурман на флотилията е назначен Перу Аленкер, плавал преди това с Бартулумеу Диаш. Екипажът на всички кораби наброява около 140-170 души, сред които имало и углавни престъпници, използвани по време на плаването за опасни поръчения.
На 8 юли 1497 г. експедицията потегля от Лисабон и достига до бреговете на Сиера Леоне. От там по съвета на бивши португалски мореплаватели, за да избегне противните ветрове и течения край бреговете на Екваториална и Южна Африка, да Гама повежда флотилията на югозапад, а след пресичането на Екватора, корабите завиват на югоизток.
След почти четиримесечно плаване на 1 ноември португалците виждат на изток земя, а след три дни влизат в залива Сент Хелина и откриват устието на река Грейт Берг. Моряците слизат на брега и установяват контакт с местните бушмени. След няколко дни се стига до схватка с местното население и са убити няколко от тях, след което флотилията вдига котва, минава покрай нос Добра Надежда, заобикаля южната част на Африка и акостира в залива Мосъл Бей. Този път португалците се отнасят мирно към местното население и започва усилена търговия. След като напуска залива Мосъл Бей ескадрата навлиза в Индийския океан и продължава бавно на североизток, заради насрещното Мозамбикско течение.
1906 г. на международна конференция в Берлин е възприето съгласие сигналът SOS да бъде международен при търсене на помощ.
SOS е обичайното наименование на международния морзов сигнал за бедствие (• • • - - - • • •). Използван е за пръв път от германското правителство в Правила за радиосъобщенията от 1 април 1905 г. и е включен в Международната радиотелеграфна конвенция, подписана на 3 ноември 1906 г. и влязла в сила на 1 юли 1908 г.
По асоциация с буквите, които могат да образуват абревиатура, често неправилно се твърди, че те са съкращение от английското Save Our Souls (спасете нашите души), Save Our Ship (спасете нашия кораб) или други подобни. Това са вторични тълкувания, причините за приемане на тази комбинация от знаци е чисто технологична.
1916 г. американският писател Джек Лондон се самоубива. Той умира в леглото в собственото си ранчо, измъчван от болка. Организмът му е съсипан от отравяне, настъпило, след като бъбреците му отказват, става ясно от смъртния му акт.
През по-голямата част от живота си Джек Лондон се радва на добро здраве, но претърпява няколко много тежки заболявания. Включително скорбут, докато е златотърсач в Клондайк. Затова и морфинът става негов добър познайник през годините.
Веднага след кончината му плъзват слухове с предположението, че авторът на знаменитите романи „Дивото зове”, „Мартин Идън”, „Морският вълк” и „Желязната пета” сам е посегнал на живота си. Повечето от биографите му обаче отхвърлят тази легенда.
1943 г. в Кайро започва среща между тримата световни лидери - президента на САЩ Франклин Рузвелт, министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил и китайския лидер Чан Кайшъ. Т.нар. Каирска конференция продължава до 26 ноември.
На конференцията е обсъдена стратегията на съюзниците по отношение на войната с Япония. Изработена е декларация за перспективите на Далечния Изток и островите в Тихия океан след победата над Япония. Декларацията дава гаранции за независимост на Корея и възстановяването на завоюваните от Япония китайски територии.
Декларацията е публикувана на 1 декември 1943 г., след оповестяването й пред Техеранската конференция (28 ноември 1943 г.). В текста е осъдена е агресивната политика на Япония и е поставена целта да бъдат отнети от нея островите в Тихия океан, завоювани, или окупирани по време на Първата световна война (1914-1918).
1943 г. приключва Додеканезката операция. Това е една от успешно реализираните военни операции от Вермахта в хода на Втората световна война, след изземването на стратегическата инициатива от Съюзниците в края на 1942 г. - началото на 1943 г. В крайна сметка тя става конкретен повод за провеждането на Техеранската конференция (28 ноември - 1 декември 1943 г.).
На 25 юли 1943 г. италианския фашистки диктатор Бенито Мусолини е свален след „дворцов” заговор от фашистките му съратници и крал Виктор Емануил, като впоследствие е незабавно арестуван и е назначено ново правителство начело с маршал Пиетро Бадолио. То започва тайни преговори със съюзниците и на 3 септември в Италия в Касибиле е подписано примирие между новото италианско правителство и западните англо-американски съюзници, обявяващо безусловната капитулация на Италия.
Италия скъсва отношенията си с Германия и й обявява война на 13 октомври. Додеканезките острови към този момент са под окупацията на италиански войски. Тези италиански части и техните гарнизони признават новото италианско правителство. Малко по-късно на Додеканезите започват да се настаняват и английски войски - от 14 септември, когато 11-и английски парашутен батальон е стоварен на остров Кос. В следващите дни други британски части заемат и останалите Додеканезки острови. Германците са изненадани и съвършенно неподготвени за такъв развой на събитията. Едва в края на септември те се съвземат и са в състояние да започнат операции от 1 октомври с цел възвръщане контрола на Оста над тези острови.
Подготовката и провеждането на тази военна операция е възложено на командуващия 22-ра панцергренадирска дивизия генерал-лейтенант Фридрих Вилхелм Мюлер. Операцията е успешна най-вече благодарение на немското превъзходство във въздуха. В случая основната заслуга е на Луфтвафе и парашутните десантни части.
До 22 ноември 1943 г. разбитите остатъци от 11-и английски парашутен батальон в личен състав от около 600 души и 2 500 италиански войници признали преди това правителството на Бадолио се предават в плен на немците. Пленени са и 40 оръдия, 22 разузнавателни и транспортни самолета и един кораб на Съюзниците.
1963 г. американският президент Джон Кенеди е застрелян в Далас. Атентатът е извършен в 12.30 ч., докато Кенеди пътува със съпругата си Жаклин, с губернатора на Тексас Джон Конъли и неговата съпруга Нели Конъли, придружавани от президентския конвой.
Специално създадената комисия „Уорън” по време на 10-месечното разследване през 1963 г. и 1964 г. категорично установява, че президентът е убит от Лий Харви Осуалд, който е действал сам и че Джак Руби също действа сам, когато убива Осуалд, преди последният да се яви пред съда.
По-различно е становището на Комисията по Убийствата към Камарата на представителите на САЩ, която заявява през 1979 г., че президентът Джон Кенеди вероятно е убит в резултат на конспирация. Комисията намира много недостатъци в разследването на ФБР и на Комисията „Уорън”. Въпреки че се съгласява с твърдението на „Уорън”, че Осуалд извършва всички изстрели, които поразяват Кенеди и губернатор Конъли, Комисията по Убийствата твърди, че са дадени поне четири изстрела и че има голяма вероятност стрелците да са били двама.
Пътят на конвоя на президента Кенеди е планиран така, че да даде максимален показ на Кенеди пред тълпите в Далас, преди да пристигне, заедно с вицепрезидента и губернатора, на официален обяд с граждански и бизнес лидери от града.
Персоналът на Белия дом уведомява Секретната Служба, че президентът ще пристигне в Далас след кратък полет от военно летище Карсуел във Форт Уърт до летище Далас Фийлд. Определено е официалният обяд да се състои в Търговски център Далас, който да бъде крайна дестинация на конвоя. Пресметнато е, че на конвоя са нужни 45 минути, за да измине пътя от летището в Далас до Търговския център. Маршрутът е избран да бъде криволичещ с дължина 16 км, който може да се измине на бавна скорост за време от 45 минути.
Пътят минава през част от покрайнините на града, през центъра му покрай главната улица до Търговския център, както и по кратък участък от магистрала „Стемънс”. За завръщането на президента обратно към летището, от което да отпътува за благотворителна вечеря в Остин, щата Тексас, агентите избират по-директен маршрут с дължина на пътя около 6 км. Планираният маршрут е публикуван в много от вестниците в Далас няколко дни преди събитието, за информиране на хората, които искат да присъстват.
За минаването през централната част на Далас е избран път на запад от главната улица, вместо по Елм Стрийт (една пресечка на север), защото това е традиционния параден маршрут с максимум сгради с удобен изглед за тълпите. Но главната улица не позволява завой за изхода на магистрала „Форт Уърт”, който е част от маршрута за Търговския център, защото изходът е достъпен само чрез Елм Стрийт. Поради тази причина планираният маршрут включва завой в края на главната улица, от където излиза на Хюстън Стрийт, върви на север и отново завива на следващата пресечка на запад, като така се озовава на Елм Стрийт, за да продължи през района Дийли Плаза, преди да излезе на магистрала „Стемънс”.
На 22 ноември, след сутрешна реч във Форт Уърт, където нощува, президентът се качва на „Еър Форс Уан”, който отлита в 11.10 ч. и каца на летището в Далас 15 минути по-късно. В 11.40 ч. президентският конвой напуска летището и започва пътуването през Далас, към което са прибавени допълнително 10 минути към предвидените 45, поради ентусиазираните тълпи и непланирано спиране по желание на президента.
В 12.30 ч. местно време, когато откритата лимузина на Кенеди навлиза в района на Дийли Плаза, Нели Конъли се обръща към Кенеди, който седи зад нея, и коментира: „Господин президент, не може да кажете, че Далас не ви обича!”. Кенеди отговаря: „Това е повече от очевидно”. Това са последните думи на Джон Кенеди.
От Хюстън Стрийт президентската лимузина прави планирания ляв завой, за да излезе на Елм Стрийт, така че да стигне до изхода за магистрала „Стемънс”. Когато продължава по Елм Стрийт, по Кенеди се стреля. Според Комисията „Уорън” и Комисията по Убийствата, след като президентът Кенеди маха с вдигната дясна ръка на тълпите от дясната си страна, куршум пробива врата му, пронизва гръбначния му стълб и горната част на десния му бял дроб, излизайки през гърлото му, почти централно под ларинкса му.
Само минути след покушението няколко свидетели посочват сградата на Книгохранилището като източника на изстрелите. Един от тях, Хауърд Бренан, казва, че на няколко пъти, още преди да мине кортежът, забелязал на един от прозорците на сградата някакъв мъж. След като чул първия изстрел Бренан погледнал нагоре и видял същия този мъж с пушка. В 12.45 ч. полицията разпространява описанието на заподозрения, който според разказа на Бренан е бял мъж, 75 кг, 1,78 м.
Полицаите нахлуват в сградата на Книгохранилището и близо до прозореца на шестия етаж откриват три гилзи и пушка с болтов затвор и с оптичен прицел.
В 13.15 ч. далаският полицай Дж. Д. Типит, патрулиращ на около 2 мили от мястото на атентата, забелязва някакъв мъж, който съвпада с описанието на заподозрения. Типит извиква мъжа до колата си. След кратък разговор проведен през прозореца, полицаят излиза от колата, за да разпита човека по-отблизо. Той обаче изважда пистолет, стреля четири пъти и убива Типит. Около дузина очевидци стават свидетели на стрелбата. Един от тях се обажда на полицията.
Новината за стрелбата по президента прави гражданите на Далас доста бдителни и когато се чуват сирените на полицейските коли, няколко души забелязват някакъв подозрителен мъж, който се мушва във входа на една сграда, намираща се на осем пресечки от мястото на стрелбата.
Един от тези очевидци е Джони Брюър, управител на магазин за обувки, който вижда как мъжът влиза в сградата на кино „Тексас”. Брюър говори със служителката на киното Джулия Постал. Той й казва: „Не знам дали това е човекът, когото търсят… но той бяга от тях поради някаква причина”. Постал се обажда в полицията.
Пред киното се събират повече от дузина полицейски служители. Те нареждат да се включи осветлението в салона и Брюър посочва подозрителния субект. Когато полицаите тръгват да го заобикалят, мъжът размахва пистолета си, но е обезоръжен преди да успее да стреля, макар че някои от полицаите разказват по-късно, че били чули „щракване” подобно на засечка на оръжие.
Арестуван е мъж, името му е Лий Харви Осуалд, който е завършен несретник: роден след смъртта на баща си, не завършил дори и 10-и клас, на 17 години постъпва в Морската пехота, където е обучен за снайперист. После емигрира в СССР, работи в завод за телевизори в Минск, завръща се оттам със съпруга-рускиня Марина Прусакова, от която има дъщеря Джун (1962). Имал достъп до Тексаското училищно книгохранилище, където бил нает да попълва бланки за 1,25 долара на час едва преди шест седмици.
На 22 ноември 1963 г. арестуваният Осуалд е отведен в сградата на полицията в Далас. В 19.10 ч. същата вечер той е посетен от мирови съдия, който повдига срещу него обвинение за убийството на полицай Типит. Шест часа по-късно, в 1.30 ч. на 23 ноември, същият мирови съдия му прочита и обвинителния акт за убийството на Кенеди.
През двата дни, последвали ареста му, Осуалд е разпитван в Главното полицейско управление на Далас в продължение на общо 12 часа. Срещу Осуалд е събран голям доказателствен материал: пистолетът Смит енд Уесън 38 калибър, който му е отнет по време на ареста; девет очевидци го идентифицират като убиеца на полицая; има достъп до шестия етаж на Книгохранилището и е забелязан там от очевидци малко преди стрелбата по Кенеди. Веществените доказателства също говорят за неговото присъствие на прозореца, където са намерени гилзите, а отпечатък от дланта му и влакна от дрехите му са открити по пушката, с която е стреляно по Кенеди и по губернатора Конъли.
В около 11.00 ч. на 24 ноември, неделя, следвайки стандартната процедура след повдигане на обвинения срещу заподозрян, Осуалд следва да бъде преместен в областния затвор на Далас. Това обаче се оказва всичко друго, но не и рутинна операция. Срещу обвинения атентатор вече са получени анонимни заплахи и директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър по-късно споделя, че изпратил съобщение до началника на полицията Къри, настоявайки Осуалд „да получи възможно най-засилена охрана”.
Даласката полиция обаче допуска възможността, че Осуалд може да бъде застрашен. Затова е уредено той да бъде транспортиран в бронирана кола. Къри решава да превърне прехвърлянето на Осуалд в медийно събитие и организира фото пресконференция в подземния паркинг на полицейското управление. Той уведомява репортерите, че прехвърлянето ще се състои след 10.00 ч.
В 9.00 ч. екип от 14 полицаи разчиства паркинга от външни лица. На шестте изхода са поставени часови, както и на изходите на двете авторампи, свързващи паркинга с улиците отгоре. След като обезопасяват паркинга, полицаите позволяват на журналистите да влязат. Репортерите и фотографите заемат позиция срещу вратата, през която трябва да се появят Осуалд и неговата охрана. В паркинга прииждат също и униформени и цивилни ченгета, които искат да хвърлят поглед върху обвинения атентатор. В 11.20 ч. приблизително 50 репортери и 75 полицаи вече очакват появяването на Осуалд.
Излъчван на живо по националната телевизия, Осуалд се показва на вратата, заобиколен от служители на реда. Той изминава около три метра и тогава измежду новинарите си пробива път един здрав мъж. Той протяга дясната си ръка, която държи револвер Колт 38 калибър, и изстрелва „единичен фатален куршум в коремната област на Осуалд”.
Мъжът скоро е идентифициран като 52-годишният Джак Руби (до 1947 г. Джейкъб Рубенщайн - евреин от полски произход), собственик на нощен клуб в Далас, който има много приятели сред полицията на града.
1975 г. в Испания е възстановена монархията и Хуан Карлос I става крал. С края на Втората световна война Испания е изолирана политически и икономически, поради близостта на Франко с Хитлер и Мусолини и принудена да изстрада икономическите последици от това.
Тази ситуация частично приключва, когато САЩ сключва военен съюз с Испания заради стратегическото положение на страната, ключово по времето на Студената война. Промяната започва с посещението на американския президент Дуайт Айзенхауер през 1953 г. Страната е приета за член на ООН през 1955 и през 60-те години испанската икономика отбелязва безпрецедентен растеж, станал известен като „испанското чудо”.
Още през 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия, но не определя монарх. Този жест е направен най-вече за успокоение на монархическите фракции в партията. Въпреки че се е провъзгласил за монархист, Франко не иска да стане крал, затова оставя трона празен, като става всъщност регент. Той носи униформата на капитан-генерал (ранг, традиционно отреден на краля), живее в двореца Прадо, определен за краля и неговият лик се появява на повечето испански монети. Въпреки това неговите официални титли са само „Държавен глава” и „Върховен генерал на испанските въоръжени сили”, придружени от „по божията воля водач на Испания и Кръстоносните походи”.
След смъртта на Франко през 1975 г. монархията в Испания е възстановена и страната приема демокрацията. Според завещанието на Франко принц Хуан Карлос I от Бурбонската династия става крал.
През октомври 1977 г. назначеният от краля министър-председател Адолфо Суарес събира на едно място политици, партии и търговски съюзи и се сключва споразумението „Монклоа”, което определя как да се осъществи преходът от диктатура към демокрация. Легализирани са всички партии, разпусната е партията „Национално движение” (Испанска фаланга), разработен е закон за политическа реформа, провеждат се парламентарни избори за нови Кортеси.
В резултат на това първо демократично споразумение на 6 декември 1978 г. с референдум е одобрена новата конституция на Испания, според която Испания е конституционна монархия и предоставя автономия на всичките си провинции. През март 1979 г. се провеждат първите общи демократични избори след ерата на Франко.
Кралят е роден в Рим през 1938 г., където родителите му и дядо му живеят в изгнание, след като на 9 декември 1931 г. Испания става република. През 1948 г. генерал Франко извиква дон Хуан и поисква от него да му даде сина си да го отгледа и възпита като бъдещ крал на Испания. Същата година десетгодишният принц за първи път стъпва на испанска земя. Диктаторът обявява Испания за кралство, а Хуан Карлос за престолонаследник. Преди смъртта на Франко мнозина не гледат с много голямо уважение на младия принц.
Според испанската конституция от 1978 г., кралят има повече правомощия от останалите европейски конституционни монарси. Той е главнокомандващ на въоръжените сили на Испания и има известни права да влияе на политическия живот на страната. При качването си на престола той обявява курс към изграждане на демократично общество в Испания и обещава да бъде „крал на всички испанци”. На 23 февруари 1981 г. лично предотвратява опит за преврат на франкистите.
На 2 юни 2014 г. 76-годишният крал абдикира от трона заради влошеното си здраве. Престолът зае принц Фелипе, който бе провъзгласен за крал Фелипе VI.
1977 г. започват редовни полети с „Конкорд” от Париж и Лондон до Ню Йорк. В този ден свръхзвуковият самолет прави първия си полет до Ню Йорк.
15 години са необходими на специалистите, за да направят авангардната транспортна машина. Първият прототип осъществява пробен полет през 1969 г. Машината прелита Атлантика за три часа и половина. Тъй като свръхзвуковият самолет е с големи разходи обаче, първоначално никоя самолетна компания не се интересува от изобретението. Единствено „Ер Франс” и „Бритиш Еруейз” одобряват машината за полети по отсечката Париж-Лондон-Ню Йорк.
До 1978 г. „Конкорд” получава поръчки за направата само на 20 самолета. Машината се оказва неефективна при полети под 6000 км. Освен това от повечето летища й отказват кацане или излитане поради големия шум на двигателите. Но истинският крах на „Конкорд” настъпва с катастрофа при излитане от парижкото летище „Шарл де Гол” на 25 юли 2000 г. Една минута след старта машината пада върху хотел в Париж. Инцидентът отнема живота на 113 хора.
На 7 ноември 2001 г. полетите на „Конкорд” са възобновени. На 10 април обаче двете самолетни компании обявяват, че постепенно ще прекратят експлоатацията на машините поради големите разходи и липсата на пътници. Сега „Конкорд” е експонат, изложен в Музея на автомобилите и техниката в Синшайм, САЩ.
1988 г. в Палмдейл, Калифорния, е демонстриран публично свръхсекретният бомбардировач „Стелт” (B-2 Spirit). „Спирит” е основният стратегически бомбардировач на САЩ, заедно с B-52 и B-1.
Разработването на B-2 започва под формата на т.нар. „черен проект” с кодовото название „Проникващ бомбардировач за големи височини”, а по-късно „Високотехнологичен бомбардировач”. В средата на 80-те години дизайнът на самолета е изменен и пригоден за малки височини. Промяната отлага първия полет на прототипа с две години и увеличава цената на проекта с още 1 млрд. долара.
Първото публично показване на B-2 е на 22 ноември 1988 г., а първият му полет - 17 юли 1989 г. Първият бомбардировач е приет на въоръжение в американската армия на 17 декември 1993 г., а първата бойна мисия е изпълнена над Косово през 1999 г.
По същество е бомбардировач с конвенционални възможности, присъщи за всички останали такива самолети. Това, което го отличава, е схемата на „летящо крило”, както и специалните материали, от които е направен. Именно те му дават възможност да преодолее най-усъвършенстваните защити на врага и да порази целта си с изключителна точност. Невидимостта на самолета е постигната чрез специфичната форма на крилото и намалените до минимум акустични, инфрачервени и други излъчвания. Материалът, от който е направен корпусът, поглъща почти всички радарни лъчи.
Обсегът на самолета е 11 000 км, а с презареждане във въздуха В-2 може да достигне до всяка точка от земното кълбо. Екипажът се състои от двама души - пилот и командир. Кабината е оборудвана с легло, за да може единият от летците да почива, докато другият води самолета.
1990 г. Маргарет Тачър подава оставка като министър-председател на Великобритания. Когато на 5 май 1979 г. е избрана за министър-председател на Обединеното кралство, тя става първият и единствен до момента министър-председател в историята на Великобритания с висше образование в областта на естествените науки и единствената жена във Великобритания, заемала постовете на лидер на Консервативната партия и министър-председател.
Само месец след встъпването си в длъжност през 1979 г. Тачър намалява максималната ставка на данъка върху трудовите доходи. На 28 юли 1980 г. е приет закон за ограничаване правомощията на профсъюзите. През 1981 г. започва програма за приватизация на държавните предприятия. След 10 години приватизацията е възприета в над 50 области на страната.
На 10 март 1984 г. синдикатът на миньорите започва стачка, поради това че Националният въгледобивен съвет закрива 20 нерентабилни мини. Правителството на Тачър е твърдо решено да не се предава. На 5 март 1985 г. националната миньорска конференция се съгласява на споразумение, което на практика е безусловна капитулация.
През 1985 г. Тачър става първият западен лидер, подкрепил реформистки настроения съветски лидер Михаил Горбачов с думите: „Можем да работим заедно”. А с победата на изборите на 11 юни 1987 г., Тачър става първият министър-председател в Англия, печелил три пъти подред изборите след лорд Ливърпул, който заема поста от 1812 г. до 1827 г.
През ноември 1990 г. Тачър се кандидатира за лидерския пост на Консервативната партия. Оттегля се, след като не е преизбрана автоматично.
2005 г. Ангела Меркел става първата жена канцлер на Германия. Тя е осмият канцлер на Германия след края на Втората световна война и първият от бившата комунистическа източна част.
По време на промените в ГДР през есента на 1989 г. в Източна Германия се появяват нови структури. На 4 ноември се състои демонстрация срещу посегателството върху свободата на мнението, пресата, на сдруженията и др. Един месец по-късно Меркел започва работа в новосформиралата се партия Демократичен пробив. На 4 август 1990 г. партията ДП се присъединява към Християндемократическия съюз (ХДС).
На изборите на 2 декември 1990 г. Ангела Доротеа Меркел печели с 48,5% и става член на Бундестага. Победителят Кол я назначава за министър в своя кабинет през ноември 1990 г., като разделя старото Министерство на семейството, младежите и здравето и на Меркел предоставя Министерството на жените и младежта. При изборите на 16 октомври 1994 г. в правителството на Кол тя поема Министерството на околната среда, опазването на природата и ядрената безопасност. При изборите на 27 септември 1998 г. ХДС претърпява загуба. Предстоят промени и по предложение на председателя на партията Волфганг Шойбле от 7 ноември 1998 г. Меркел е назначена на поста главен секретар на партията.
През 16 февруари 2000 г. Шойбле обявява оттеглянето си от политиката и от лидерството на партията. Меркел като генерален секретар по това време се намира на една от ключовите позиции. Така на 10 април 2000 г. в Есен Меркел е избрана с 897 гласа от 935 за председател на ХДС. Но до 2005 г. Меркел остава в опозиция.
От 22 ноември 2005 г. тя е първата жена федерален канцлер на Германия. Начело е на широк коалиционен кабинет, съставен от ХДС, Християнсоциалния съюз (ХСС) и Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Коалицията е сформирана в резултат на двумесечни преговори след парламентарните избори през 2005 г.
