Футболният съдия Лесли Мотрам: Не спах цяла нощ след мача България-Франция през 1993-а
Футболният съдия Лесли Мотрам: Не спах цяла нощ след мача България-Франция през 1993-а / Thinkstock/Getty Images
Футболният съдия Лесли Мотрам: Не спах цяла нощ след мача България-Франция през 1993-а
73131
Футболният съдия Лесли Мотрам: Не спах цяла нощ след мача България-Франция през 1993-а
  • Футболният съдия Лесли Мотрам: Не спах цяла нощ след мача България-Франция през 1993-а

Мачът между България и Франция през 1993 година е един от иконичните моменти в историята на българския футбол. Тогава, след трудна квалификационна кампания, България пътува до Париж със задачата да победи французите на собствения им терен в последния си мач, за да се класира за финалния турнир в Америка. Победата идва в 90-ата минута на мача с вече легендарния гол на Емил Костадинов, който не само класира България, а и изхвърля французите от турнира. През годините този мач е анализиран до последния му детайл. 20 години по-късно Дарик представя една по-необичайна гледна точка върху този решаващ момента за българския футбол, положил началото за успеха на Златното поколение, спечелило сребърните медали на Мондиала през 94-та. Лесли Мотрам е шотландският съдия, който свири съдбоносния мач в Париж онази ноемврийска нощ преди две десетилетия. Днес той вече се е оттеглил от футбола и е учител в гимназия близо до Глазгоу, където понякога все още свири училищни мачове. Но все още помни този мач, при това не заради същите причини, които помнят повечето българи.

Какво си спомняте за този мач?

Помня колко важен беше, все пак беше решителен двубой за класиране на световното в Америка.

Как се подготвяхте за него, след като Ви съобщиха, че получавате наряда?

Отнасям се еднакво към всеки мач. Стараех се да се подготвя колкото се може по-добре. Тогава още нямаше масово достъпен Интернет, както днес, и ако успеех да намеря видеокасета на отборите, за да ги видя как играят, не пропусках. Не бях гледал първият двубой в София (бел. ред. - през септември 1992 г. България бие с 2:0). Успях все пак да придобия някакво впечатление от това как играеха няколко от френските играчи, защото само месец по-рано свирих мач на „Пари Сен¬-Жермен", които играха за Купата на носителите на национални купи на същия стадион „Парк де Пренс". Това се случи след като вече се знаеше, че ще свиря мача с България и специално гледах стила на игра на ПСЖ. И френските журналисти знаеха, че ще съм съдията за мача на националните отбори и се скъсаха да ми звънят в хотела, като не се интересуваха от мача на ПСЖ, а само от предстоящия мач с България. Личеше си, че французите са притеснени за световната квалификация.

Какво Ви питаха?

Нямаха възможност - веднага щом се представеха като репортери им отговарях, че нямам какво да кажа и им затварях.

Чист ли беше мачът от Ваша гледна точка или напрежението се отрази върху коректността?

Не беше груб, играчите се държаха много добре. Първите два гола бяха чисти - и когато Франция поведе с гол на Ерик Кантона, и когато България изравни след удар с глава на Емил Костадинов. Голямо впечатление ми направи когато Костадинов вкара решаващия гол в 90-ата минута - стадионът затихна. Не знам колко български запалянковци имаше, но по принцип винаги се чува някаква реакция от малкото фенове на гостуващия отбор. В този случай стадионът затихна като гробница. Единствените, които видях да ликуват, бяха треньорите и играчите на българската скамейка.

Почувствахте ли дори за миг някакво съмнение дали голът на Костадинов е редовен?

Не. Нямаше никакъв проблем с гола. Бях особено убеден в това, защото ние, съдиите, сме свикнали всеки гол да е съпроводен с някакви протести от страна на допусналия го отбор - или ще настояват, че е имало засада, или фал, все има нещо. В случая обаче нито един от френските играчи и треньори не реагира. Те осъзнаваха, че голът е чист. Държаха се за главите и мълчаха. Бяха в шок. Това също допринесе за странната атмосфера на стадиона ¬- пълната тишина заедно с липсата на протести направи момента доста призрачен. Фактът, че бяха изхвърлени от Световното по този начин, особено на домашен терен, направо ги срази.

Проследихте ли какво се случи във Франция след мача?

Не. Щом си тръгнах, оставих всичко зад себе си, но пък се чудех дали няма пак да ми се падне да свиря на България в Америка. Не стана така, но няколко години по-късно станах съдия в Япония и тогава Христо Стоичков дойде да играе в Токио в „Кашива Рейсол". Там се видяхме отново.

Значи все пак сте се запознали с него след мача в Париж?

След мача в Париж той дойде при мен в съдийската стая и ми подари фланелката си. Ерик Кантона направи същото. Това за мен беше огромно признание, че тези двама големи играчи, при това от двата съперничещи си отбора, идват специално за да благодарят на мен и на екипа ми за това как сме свирили мача. Всъщност не бяха само те - няколко човека и от двата лагера ми стиснаха ръката за това как съм ръководил двубоя. Това ми даде знак, че няма да има спорове и последствия. Имайте предвид, че този мач беше от огромно значение и за самия мен, знаех, че ако няма проблеми и спорни моменти, ще имам шанс да отида в Америка, а ако направя грешка, може и да не стигна дотам. Франция и България играеха, за да се класират за Световното, но фактът, че нямаше проблеми със съдийството, всъщност ме класира за Световното. Свирих два мача в предварителните групи.

А следихте ли това, което българският отбор направи в Америка?

О, да, помня колко добре играеха, това беше най-добрият отбор, който сте имали през годините. По принцип се старая да следя развитието на отбори, а и отделни играчи, чиито мачове съм ръководил. Французите ми се паднаха пак на полуфинала на Европейското през 1996-а и пак загубиха. Този път след дузпи срещу Чехия.

Французите не Ви ли смятаха вече за лош късмет?

Не, всичко беше наред. Когато си тръгвах от стадиона, се засякох с френските играчи, които се качваха в автобуса, и те отново дойдоха при мен и ми стиснаха ръката, че съм свирил справедливо. Това също беше мач без никакви спорни моменти - самите французи не бяха във форма и разбираха това.

Все пак в Париж през 1993-та французите бяха фаворити...

Бях чувал, че повечето хора очакваха Франция да се класира. И защото бяха по принцип по-успешен отбор, и защото бяха у дома. А и хората от ФИФА имаха много по-добра комуникация, да го наречем така, с футболните среди във Франция, отколкото с тези в България. Може би се е очаквало и от нас да сме леко пристрастни, но аз и моят екип не работим така и не се повлияхме от подобни намеци - свирихме мача според това, което се случва на терена.

А как бяхте посрещнати при пристигането си във Франция?

Грижеха се за нас точно така, както беше редно. Със сигурност обаче нямаше никакви "екстри", ако мога така да се изразя, които да ни се предлагат преди мача с цел да ни повлияят. Домакините бяха 100% коректни в това отношение. Трябва да вметна, че при такива мачове съдийският екип винаги е придружаван от наблюдател на ФИФА или УЕФА, чиято задача е да се увери, че всичко е както си му е реда. Това води до избягването на евентуални намеци или слухове. След мача беше същото - от френската федерация продължиха да се отнасят изключително професионално към нас. Бяха много любезни и нямаше никакви оплаквания. Осъзнаваха, че причината за загубата си е била само у тях.

Как по-конкретно се подготвяхте за този мач?

Както вече казах, преди всеки мач намирах видеозаписи от стари двубои, но за конкретния нямаше нищо специално за двата отбора. Хубаво е да излезеш на терена с познания, но в случая не бях намерил нищо важно. Знаехме колко добри са основните нападатели като Стоичков, Кантона и Жинола, и основната ми цел беше да позволя на тези играчи да играят. Също така да предотвратя евентуална груба игра, която би им попречила. Моята задача е да създам добра атмосфера, в която тези играчи да могат да се изявят. Това ми беше нагласата за този мач.

Има ли нещо, което казвате на играчите преди мача, за да са наясно кой е шеф на терена?

Никога нищо не им казвам преди мача. Единствено им пожелавам да изиграят добър мач. Разговорите между мен и тях се случват на терена, но не само когато се налага да съм строг. Обичам да разговарям с играчите по време на мача. Ако вкарат добър гол, им казвам че е бил такъв, или ако направят добра комбинация, но не вкарат, им казвам, че все пак добре са я изиграли. Гледам да има спокойна обстановка, която се създава като си разменям по няколко думи с възможно най-много играчи на терена. Това създава много по-добри взаимоотношения между арбитъра и играчите.

Каква беше атмосферата в съдийската стая на полувремето?

Спокойна. Резултатът беше 1:1, но не бяхме имали никакви проблеми през първото полувреме. По принцип питам колегите си дали са забелязали нещо, за което смятат, че трябва да ми обърнат внимание, също така им казвам, ако мисля, че трябва да са особено нащрек за някой играч, но в случая нямаше нищо такова. Никой не ни създаваше проблеми - трябва да поздравя и двата отбора за това, че бяха изцяло съсредоточени върху задачата си. Помня как българският отбор беше много по-надъхан, тъй като на тях им трябваше победа, докато французите като че ли по-пасивно приемаха нещата, тъй като и едната точка им беше достатъчна и играеха за хикс. Резултатът на полувремето ги устройваше и мисля, че след почивката не играха с пълния си потенциал.

Споменахте как стадионът е затихнал след гола на Костадинов, подобен драматичен обрат отразява ли се на съдията?

О, да, при това не само драматичните голове. Правили са ни изследвания по време на мач като са отчитали пулса, който по принцип е около 60, а след вкаран гол скача до 200. Това е така, защото като съдия, всичките ти сетива се изострят в такъв момент - гледаш как реагират защитниците, нападателите, поглеждаш към асистента си на тъч-линията... Играчът, който е вкарал, ликува, стараеш се да го върнеш в собствената му половина на терена, за да може играта да продължи. Конкретно при гола на Емил Костадинов правех всичките тези неща, следях реакциите на всички на терена. Така че значимостта на този гол не ми направи впечатление в първия миг. Чак няколко секунди по-късно, когато си дадох сметка, че целият стадион е затихнал, осъзнах огромното значение на случващото се. Малко преди гола всъщност тъкмо си мислех, че трябва скоро да свиря края на мача -играта беше изрядна и нямах намерение да давам дълго продължение. Признах гола без да се замислям, чак след това ми хрумна за последиците и осъзнах какво се случва. В този момент адреналинът ми действително се повиши, беше много напрегнато. Доколкото помня не можах да заспя въпросната нощ.

Свирил сте стотици мачове, какво кара да запомните отделен двубой?

Повечето мачове се помнят поради обичайните причини - добри играчи, красиви голове... Но основното в случая беше, че в този мач всъщност свирих за себе си. Както казах, аз също "играех, за да се класирам за Световното" и знаех, че ще го постигна, ако всичко мине без проблеми и няма спорове. Така и стана. Получих много добра оценка за мача от ФИФА и благодарение на нея заминах за Америка.

Имаше един момент, когато петел се разходи по терена, това допринесе ли по някакъв начин за добрата атмосфера по време на мача?

Добре го помня този момент, повечето играчи го приеха с усмивка. Но това не беше единичен случай - гледал съм мачове по ръгби на „Парк де Пренс", на които феновете редовно пускаха петел, когато играеше националният им отбор. Когато се случи по време на нашия мач, единият от помощниците ми даде знак да го разкарам, а аз само се засмях и му отговорих, че това няма как да стане. Не можех да подгоня някакъв петел по терена и целият стадион да ми се смее, след което да изисквам уважение от играчите. Така че нямах никакъв проблем с петела, щях дори да му дам възможност да се включи в играта, само да беше поискал. Някои играчи се подразниха, но на повечето не им направи впечатление, а и не се отрази на мача като цяло. Много се радвам, че това се случи, защото успях да усетя истинската атмосфера на този стадион, която бях виждал само по телевизията по време на мачове по ръгби.

Споменахте липсата на "екстри", което ще рече, че понякога действително се предлагат такива...

Да, това най-вече се случва чрез намеци. Не чак толкова по време на мачове между национални отбори, колкото в Шампионската лига или Купата на УЕФА, тогава различни клубове понякога се опитват да те примамят преди даден мач, като се опитват да ти направят някакъв подарък например. Ние, разбира се, отказваме всичко, освен чистото гостоприемство, което така или иначе се очаква от домакина. Случвало се е да ми се предлагат подаръци преди мачове, на което просто казвам: "Не, благодаря!", и ги отрязвам.

Казвал сте, че бъдещето на футбола е оцеляването единствено на най-силните и най-богатите отбори. Това става все по-вярно с всяка изминала година. Каква роля играят в това съдиите?

За един рефер би било професионално самоубийство да приеме подкуп, да предпочита някой отбор по време на мач. Все пак трябва да се има предвид, че на това равнище, футболът не е спорт, а бизнес. Ние като съдии не можем да са залъгваме от подобни изкушения, трябва да сме изцяло фокусирани върху правилата, с пълното съзнание, че работим в бизнес среда. Не е наша работа да мислим кой ще спечели или загуби, това е задължение на играчите. Нашето задължение е да сме неутрални.

Прави впечатление все пак, че най-богатите отбори често успяват да обърнат мачове след 90-ата минута. Манчестър Юнайтед се славеха с това през 90-те (бел. ред. - дори си има израз Fergie Time), случи се и на тазгодишния финал на Шампионската лига. Наистина ли подобни обрати се дължат изцяло на играчите?

Мисля, че да. По-големите отбори могат да си позволят по-добрите играчи, а по-добрите играчи вкарват повече голове. Навремето шотландски журналист ми зададе подобен въпрос - Защо Рейнджърс и Селтик получавали повече дузпи от останалите. Отговорих, че не знам да са получавали повече дузпи, но тъй като са по-силни от другите отбори и повече атакуват, те прекарват повече време в противниковото наказателно поле, съответно по-често имат шанс да бъдат фаулирани там. Същото важи за всички най-големи отбори. От личен опит и този на колегите ми знам, че ние, съдиите, не даваме предимство на единия или другия отбор. Вярвам, че всички сме неутрални.

Споменахте ръгбито, където съдията разговаря само с капитаните, които пък го наричат "Сър". Кампанията "Респект" на английската ФА, която цели играчите да уважават съдиите, не е приета от УЕФА или ФИФА, и отделни футболисти редовно се опитват да притискат съдиите. Ще се научат ли някога играчите да имат респект към съдиите и как ще се научат децата да го правят?

Аз съм учител и се опитвам да науча децата да се отнасят по подобаващ начин към съдиите. Дори се е случвало да прекратявам училищни мачове, когато съм виждал учители или родители да ругаят и дори псуват децата на терена. Не мога да приема подобно нещо. Трябва всички заедно да създават атмосфера, в която цари взаимно уважение. Моята работа е да предпазя учениците от подобни изяви. Това са хора, които са достатъчно големи, за да знаят как трябва да се отнасят помежду си. Да, за съжаление, кампанията на английската ФА не е променила нещата. Съдията сам трябва да знае как да респектира играчите. Ако играчите те наобиколят, ти трябва да ги накажеш за това. Ако си достатъчно силен характер, играчите ще разберат, че ако те преследват по терена и притискат, тогава ще получат картон. Проблемът са запалянковците, които съдията не може да контролира, това е задължение на клубовете. Това е отговорността им, да научат феновете си да уважават съдиите и самите играчи. Клубовете са отговорни за хората, които допускат на стадионите си.