Откъде идва ръкопляскането и кой е решил, че това е знак за възхищение?
Да, наистина не е ли странно, че дори най-културната публика, на най-културното възможно събитие изразява възхищение по този примитивен, почти маймунски начин - пляска и вика. Има обяснение за това. Но първо, нека изясним, че създаването на шум е най-старата форма на одобрение сред приматите. Когато се случи нещо хубаво те започват да подскачат, да издават звуци, да блъскат неща едно в друго. Така че когато следващия път някой ви каже от сцената: Не ви чувам, вдигнете малко шум, той всъщност ви казва: Маймуни, не забравяйте, че преди всичко сме маймуни. Ето как още от прастари времена вдигането на шум е било знак за одобрение и всяка култура има различни прояви на това. Дали ще се тропа с юмрук по масата, ще се барабани с крака, ще се реве или ще се цъка с език като в арабския свят, все тая.
Обаче нещата придобиват институционалност. Къде? В древен Рим. Там за публични представления, а знаете колко важна социална роля са имали те, публиката е трябвало да изрази степента си на одобрение с нивото на шум, който вдига. Например имало е пляскане на показалеца с палец, пляскане с две парченца дърво, пляскане на юмрук в длан. Император Аурелиан се опитал да въведе размахването на крайчеца на тогата като знак за одобрение, но шумотевицата се оказала устойчива. Така в римските театри, след представление, е излизал човек, който подканял публиката да изкаже одобрението си към актьорите, а самият театър е плащал на определени хора да пляскат бурно. По-късно това ще се пренесе във френските театри, където ще се появи длъжността клакьор - човек, който пляска за пари и увлича останалите безплатни пляскачи да покажат колко много им харесва представлението.
Християнството също имало отношение към пляскането. Павел от Самосата, патриарх на Антиохия, изисквал от вярващите да показват разбиране и одобрение към проповедта като махат с листа, възхваляват и пляскат. Към ІV, V век църковните служби минавали с доста шумотевица, но по едно време църквата се отказала от тази практика, освен разбира се някои протестантски учения, където все още се пляска в църквите. Веднага се сещате за госпълите в южните щати. Не са го измислили те, стара християнска практика е.
Пляскането обаче има и един страничен ефект - трудно се започва пръв. Един тръгне ли да пляска, всички могат да подемат. Но иначе има психологическа бариера. Затова е необходимо подканяне. Водещите викат: Аплодисменти, моля. Платената публика пляска. В операта винаги има един по-смел от останалите, а и ако обичате кино, знаете какво клише е това. На екрана, в даден филм един започва да пляска бавно и скоро всички го подкрепят и подемат шума. Феноменът е психологически и наистина действа, създава чувство за общност и хората се чувстват добре, правейки заедно такива маймунщини, след като са изслушали малко Чайковски. А сега, накрая, какво следва? Точно така - аплодисменти.
Ако имате още въпроси, питайте "Питанка". Можете да го направите на страницата на Питанка във Facebook, както и на имейл pitaipitanka@gmail.com.
Още интересни въпроси, както и техните отговори можете да намерите тук
