Обичаният актьор Джоко Росич обяснява успехите и постигнатото в живота си простичко - с работа. В интервю за Дарик той разказа за пътя през бодлива тел и минни полета до България, където идва като политически емигрант, бягайки от режима на Тито. Разкрива, че в живота всичко му се е случвало случайно, но прави уговорката, че човек трябва да е готов за късмета си. Той допълва, че е изиграл повече от сто роли, а най-значимите от тях са в унгарски филми. През 2010 година Росич става първият чужденец, получил награда за цялостен принос към унгарското кино. Признава, че съжалява за това, че е отказал наскоро централна роля в унгарски филм. Ето какво още разказа той пред Дарик:
Защо дойде от Югославия в България?
Там веднага след Втората световна война тези, които бяхме родени и живеехме в Югославия, всичко беше вдигнато на крилете на войната. Завършихме като страна победител. Комунистическата партия изнесе тази война, партизанското движение беше на комунистическата партия. Всичко беше страхотно, страхотен ентусиазъм. Добре, обаче няколко години след войната започнахме да забелязваме, че нещо издиша, нещо не е така. Започнаха да се появяват едни шевролети, започна някакъв „лайф" да се образува. Не е това, което всички сме си представяли в Югославия. И идиотската грешка: мнозина от нас мислехме, че нашите там нещо бъркат, те провалят работата. И си мислехме, че там, където е Съветският съюз, Сталин, истинският комунизъм, там е истината, там е великото. И започнахме да правим разни неща срещу режима. И по някое време положението ми стана нетърпимо, аз трябваше да изчезна.
Иво Райчев: И от режима на Тито при режима на Червенков...
Михаил Дюзев: Ти си бил дисидент на Тито, така ли?
Да, бях политически емигрант в България. Избягах нелегално през границата, през бодлива тел, минни полета... Още на втория-третия месец тук загрях, че e още по-кофти. Да, но тогава вече нямаше назад, защото там вече имаше процес, присъда, нямаше как да се върна назад.
Но ти си се реализирал тук въпреки режима на Червенков, Живков.
Човек работи. Човек, който е петимен да работи...
Вече нямаш присъда, паднало е всичко нали?
През хиляда деветстотит шестдесет и някоя година имаше поименна амнистия. Аз съм получил амнистия, а след това ми възстановиха гражданството и паспорт получих.
Тези факти не си ги разказвал.
Продължавам да не се връщам вкъщи. Много отдавна не съм ходил. Миналата година се навършиха 30 години, откакто не съм си ходил вкъщи. През 1982 година бях на филмовия фестивал в Белград. Останах при брат ми в Ниш. И тогава ме привикаха в съответните служби, разговори, приказки, не искаха да ми върнат паспорта. И как да ти кажа, ако това ми се случи, когато съм на 35 или 40 години, няма да ми направи впечатление. Но аз съм вече на години, когато нямам нерви за такива работи. Тогава казах на брат ми „Когато ти се допие ракия, идваш при мен в София".
Иво Райчев: Ти като човек, който си изиграл над сто роли...
Доста над сто.
Иво Райчев: Защо през това време, толкова години българското кино не спечели нито една голяма награда, както правят да речем съседни държави на Берлиналето и така нататък. Защо български филм не е пробил?
Това е предстоящо. Защото не беше и възможно в онези условия, когато един филм, за да се снима в онези години, първо трябваше да мине през ситото на художествения съвет. Художественият съвет ще направи забележки и когато той е отвсякъде пипнат, тогава се разрешава на режисьора да снима филма. Той го снима, а след това, когато е заснет, пак минава през художествения съвет и те му казват, че това не може, онова не може, едно по едно и остава една измита история. Мисля, че предстои да се вземе награда.
Иво Райчев: Винаги казваме, че имаме такива гласове, че се толкова добри като актьори, а ето, на Евровизия не можем да пробием.
Е, как да не сме пробили, моля ти се?!
Иво Райчев: Нямаме големи награди.
От Евровизия не, но сериозната музика?
Иво Райчев: За оперната музика, да.
Михаил Дюзев: Значи ние първо трябва да си признаем това, в което сме успели, а после да търсим още успехи.
Разбира се. Пак се връщам назад. Млади хора не знаят как е било и ме питат „Как беше, много грозно ли беше по времето на социализма?". И казвам: ами, от една страна, беше грозно. Но да кажа едно нещо: когато се влюбих в първата си жена, беше по времето на социализма. Сега трябва ли да кажа, че е била грозна, защото е било по времето на социализма, трябва ли да кажа, че тази любов е била грозна? С втората си жена се залюбих пак по времето на социализма, децата ми се родиха по времето на социализма, внуците ми се родиха пак по времето на социализма, с изключение на последното. Е лоши ли са, като са родени тогава? Не може човек така просто да обърне едната страна на ламарината. Има нон сенс. Тогава Бинка Желязкова е снимала филми, Христо Писков. Аз съм играл във филм, който беше забранен и седеше в чекмеджетата до промените. Филмът „Смърт няма". Играхме в него заедно с Петър Слабаков. Той излезе на екран за ден и на следващия беше свален. Правено е, не че не е. Не може просто като първокласник да вземеш гума, да изтриеш и да остане празна страница. Няма празни страници в историята и живота на един народ.
Михаил Дюзев: Накарах хората да ни пишат и да ти задават въпроси. Интересни работи питат. Питат как си.
Ако трябва директно да отговоря, аз съм един куц и полусляп старец. Толкова.
Михаил Дюзев: Ти си стар, ама старост не помниш, млад си по дух. Откъде този дух?
Иво Райчев: Калоян Христов те пита въздухът в Етрополския балкан ли е причината за младежкия ти вид?
Ами от повече от 30 години имам дървена къщица в село Бойковец, в Етрополския балкан, където прекарвам горе-долу половината от годината. Атмосферата и климатът там са невероятни. Това е истината. Страхотно е там.
Питат и ще те видим ли в нов филм?
Това ми е тъгата. В последните седмици ходя по улиците и не мога да се побера в кожата си. Обадиха ми се от Будапеща, поканиха ме да играя централна роля в техен филм заедно с примата на унгарското кино. Трябваше да играем двама възрастни във филма. Аз бях принуден да откажа. Не мога да чета.
Михаил Дюзев: Има ли начин зрението ти да се оправи?
Не, заболяването е такова, че не може - макулопатия, дегенарация на макулата, виждам общо взето.
Иво Райчев: А не е ли възможно по друг начин да учиш текста?
Не. Няколко пъти ми се обаждаха да ме убеждават все пак да отида. Казваха ми, че ще го запишат и аз да го пускам, за да го науча. Но аз в периода на моето присъствие в киното - над половин век - аз съм учил текстовете, четейки. Имам зрително възприемане. Даже когато играя роля и знам перфектно текста, аз го виждам, дори ремарките виждам, които съм написал.
Михаил Дюзев: Имаш изработен начин.
Да. А от сега нататък да започна се уча... Много ми е криво, защото това щеше да бъде черешката на тортата, на моето присъствие в унгарското кино.
Иво Райчев: Там си изиграл доста роли.
Над тридесет.
Михаил Дюзев: Първите сериозни признания са дошли от Унгария.
Първите награди съм получавал в България.
Михаил Дюзев: Но голямото признание.
Но голямото ми присъствие в киното е в унгарското. Там съм играл най-големите си и значими роли. И ненапразно през 2010 година на едно много голямо и приятно тържество с огромна червена пътека получих и съм единственият чужденец, който е получил награда за цялостен принос към унгарското кино.
Михаил Дюзев: Откъде идва връзката ти с Унгария?
Случайно. При мен всичко е случайно, няма нищо нарочно. Всичко се е случвало. Нищо не съм искал, нищо не съм планувал, към нищо не съм се стремял, нищо не съм искал, на мен просто са ми се случвали нещата. Само че, както каза Йешич, когато една репортерка му каза, че са спечелил мач с късмет, той отговори: „Да, ние днес имахме голям късмет, действително, но ние бяхме готови за него". Ти можеш да имаш късмет, да ти се случват какви ли не работи, но ако ти не си готов да хванеш врабчето, което е кацнало на рамото... Тоест ако ти нямаш от мама, от тате, от образование, приятели, атмосфера, живот, най-паче от шамарите в живота, нищо няма да стане.
Цялото интервю на Иво Райчев и Михаил Дюзев с Джоко Росич чуйте в Radio.DarikNews.bg
