Министри умували как да „дръпнат шалтера” на „Дарик”
Министри умували как да „дръпнат шалтера” на „Дарик” / снимка: Sofia Photo Agency, архив

Людмил Кърджилов, 10.01.2011, в.24 часа

На извънредно заседание на социалистическото правителството на 10 януари 1997 г. министрите умуват как да бъде спряно излъчването на „Дарик радио”, тъй като чрез неговите извънредни предавания и новинарски емисии се следи на живо всичко, случващо се пред парламента.

През това време ние се занимавахме с това, което умеехме и умеем и сега да правим най-добре - да информираме хората за събитията, на които сме преки свидетели. Ни най-малка представа не сме имали, че някой се кани да ни „дръпне шалтера”.

На 10 януари следобед водех новините от студиото в София. Очертаваше се много напрегнато дежурство, беше ясно, че пред парламента ще се случи нещо. Вече бяхме изпратили репортери там. В извънредното предаване от студиото и в новинарските емисии правехме непрекъснато преки включвания, обстановката бе много динамична.

В 15.30 ч. започнах новинарската емисия с пряко включване на Диана Дончева, която беше на площада пред централния вход на НС. Точно по това време част от протестиращите изкъртиха входната врата и успяха да влязат в сградата на парламента. Бяха счупени и прозорци на първия етаж. Емисията продължи повече от 50 минути, като освен Диана се включиха и други наши репортери, които бяха в района на парламента. Там във вечерните часове бяха и Томислав Русев, Ирина Алексиева и още наши репортери. Чрез тях слушателите на „Дарик” в цялата страна станаха преки свидетели на историческите събития.

Преките репортерски включвания си бяха истинско техническо геройство. Едва от две години имаше мобилни връзки и мрежите на мобилните оператори бяха на светлинни години от днешните стандарти. Част от хората ни се включваха и от улични телефони около площада. Нашите преки предавания бяха трън в очите на много хора. Не случайно ни лепнаха етикета, че сме едва ли не организаторите. Без да си дават сметка, че нещата по време на Виденовата зима бяха стигнали много далеч, отвъд границите на обществената търпимост.

Тогава властта не само че не ни спря, а събитията ни помогнаха да привлечем много повече слушатели. Тогава сигналът на „Дарик” се разпространяваше до регионалните ни предаватели през държавните радиотелевизионни кули. Оттам минаваше и сигналът на държавното радио, който се препращаше до радиоточките из цялата страна. Част от дежурните оператори в тези кули, като разбрали, че само ние предаваме пряко, пренасочили сигнала ни към радиоточките вместо сигнала на държавното радио. Така огромен брой хора от по-малките градчета и села станаха наши радиослушатели.

Питали са ме как само ние сме предавали пряко и често ни нарочват и като организатори на събитията. Отговарям - ние просто си вършехме работата. Никой отникъде не ни е диктувал какво да правим.