Боян Петров: Лесните върхове най-трудно се предават
Боян Петров: Лесните върхове най-трудно се предават / личен архив
Боян Петров: Лесните върхове най-трудно се предават
74369
Боян Петров: Лесните върхове най-трудно се предават
  • Боян Петров: Лесните върхове най-трудно се предават

Боян Петров е първият български алпинист, изкачил втория по височина връх в света К2 в Каракорум. Зоологът от Природонаучния музей в София успя да стигне до най-високата точка на 8611 м. Той е първият българин с три осемхилядника за един сезон. През май изкачи третия по височина връх Канчендзьонга (8586 м), на 23 юли заедно с Иван Томов стъпиха на съседния на К2 Броуд Пик (8047 м). Преди броени дни се завърна след експедицията в Каракорум и вече чертае маршрутите към следващия връх. Връх Манаслу в Хималаите е поредният осемхилядник, който си е поставил за цел да изкачи. Според проекта му това трябва да се случи през есента на следващата година.
Първото нещо, което Боян е направил след стъпването на родна земя, е да хапне таратор и шопска салата. До края на лятото ще отиде и до морето, планира и семейна почивка в някоя от българските планини, може би Родопите.

Три осемхилядника само това лято, три сбъднати мечти.

Да, за четири месеца. И аз не можах да повярвам накрая. Като чета сега материалите в пресата и си казвам „Леле, Петров, ти ли го направи това?". Аз знам, че съм човек с фокус и винаги се подготвям за всичко, но накрая като се обърнеш назад и разбереш, че за четири месеца си бил на две големи експедиции - една в Непал, една в Пакистан. И двете за по два месеца. И накрая си успял да се фокусираш, да се напънеш към конкретния връх и да го направиш.

По различен начин ли виждаш всеки връх, към който се устремиш, когато си долу, в подножието му?

Не, по еднакъв. Че това е сложен и труден връх. Към нито един връх досега не съм тръгнал с усещането, че е лесен връх. Сега ни остава още един връх - Манаслу. И всички ми казват „лесно, лесно". Е, точно лесните върхове най-трудно се предават.

Върховете се предават?

В крайна сметка това е някаква борба между мене и върха. И накрая наистина имаш усещането, че върхът, допускайки те до себе си, някакси леко се е предал. Защото е толкова суров, толкова висок, недостъпен.

Имаше ли моменти, когато си казваше „Къде съм тръгнал?"

Не. Как? На мен това ми е проект, как ще си кажа такова нещо. Аз съм си абсолютно перде. Целеустремено преследване на това, което си решил, че трябва да направиш, докрай. Аз нямам думата „мързи ме", „не мога", „не искам". Винаги знам къде съм тръгнал, с какви цели ще го постигна. В тазгодишния ми план за тези три експедиции изненадващо добре се наредиха всички неща. Всичко се разви по сценарий, който си бях измислил. И си викам „Петров, значи добре си го измислил!".

А казваш ли си, когато стъпиш на върха „Бояне, ти си герой! Благодаря ти!"

Не, на върха нямаш такова време. Там или те духа вятър или си ужасно уморен и искаш по най-бързия начин да слезеш. Върхът е само половината от изкачването. След това е слизането, много дълго слизане, което обикновено е ужасно изморително. Много часове, скапан се прибираш в лагера, от който си тръгнал и знаеш, че има малко да стигнеш до базовия лагер. Стигнеш ли там, си казваш „оттук сега трябва да се прибера в София". София е много далече още. И затова някакси „Браво!"-то идва много по-нататък. Самията аз ще си кажа „Браво, Петров!" сигурно като се пенсионирам.

Какво ти каза Радослава, когато й се обади/Радослава Ненова е жената до Боян Петров/?

На Радослава периодично й се обаждах, за да я държа в течение. „Жив съм, жив съм". И тя казва „Добре, значи и аз мога да дишам". И аз разбрах, че е имало моменти, в които не е имало поток на информация. Обаче К2 си е сериозен връх, там не мога да нося и сателитен телефон. Нося какво ли не - аз и една 16-килограмова раница. Но телефонът остава в лагера и се фокусирам само върху крачките.

Трябва ли да спазваш някакъв специален режим сега, след завръщането? Какво иска тялото?

Тялото в момента иска почивка, да не ходя да тренирам. Макар че, ето днес се връщам от Рила. Ами като я видях тази планина и пак ми се прииска да ходя. Тук голяма част от върховете ни са зелени и меки. Месеци наред аз стъпвах само на твърдо, на камъни, на черни камъни, лед. Последния ден на ледника едва го издържах. И сега ми се иска да стъпвам на меко, на торф.

Променя ли се тялото, какво казват лекарите, преди и след експедиция?

Аз ходя на изследвания непрекъснато, променят се стойностите, разбира се. Сега, например, имам много висок хемоглобин - над 160. Всички останали показатели нагоре-надолу...

А колко килограма надолу?

О, десет. Десет килограма. Сега започвам постепенно да качвам. Може би килограм и половина - два съм качил, откакто се прибрах. Но този път финиширах с огромна енергийна загуба.

Ще качиш ли пак К2?

К2 едва ли. По-скоро нови, непознати неща. На К2 вече съм бил два пъти, едно успешно качване и едно неуспешно. Сега, трети път, нямам психическа необходимост да го правя, защото всичките върхове ги изкачваш с психическа подготовка. Ти трябва да го обмислиш, да те превземе този връх и ти да го превземеш.

Кой е следващият връх, към който си се устремил?

В проекта „Българските осемхилядници" има още един, който не сме го качили - Манаслу. Един от върховете, които не са от най-високите, среден по височина. Догодина есента мисля той да ми е цел номер едно. Още сега ще направим стратегията за самото изкачване, откъде да се мине... После остават очакването и тренировките.

Сънуваш ли планините?

В момента не. В момента сънувам други неща, обаче те се връщат. Планините толкова са ми влезли в мозъка, че... не мога да се разделя с тях, дори да искам.

Кое беше първото нещо, което направи, след като се прибра?

Наядох се с таратор и шопска салата, това направих. После отидох при баба и дядо. Такива човешки, битови уж неща, но бях замечтал за тях.

Какво си пожелаваш?

Какво си пожелавам... Да не се контузвам. Защото всяка една контузия, която съм преживял досега, започва да се обажда. Това ме заболи, онова ме заболи. Не че са непреодолими, но не искам повече да се контузвам. Искам по-силен да бъда.